Клайв Къслър: Тайната на остров Пайн

Спидометърът трепкаше малко под отметката за шейсет и пет километра в час.

След двайсет минути наближиха първото село. Не можеше да се каже преди колко време е било разрушено. Количеството растителност, избуяла сред опушените стени на колибите, беше толкова висока, че Хуан си помисли, че се е случило преди месеци. Зад селото имаше прочистена за обработване земя, която също отстъпваше пред напора на джунглата.

— Вече зная как са се чувствали онези момчета от „Апокалипсис сега“, плавайки нагоре по реката — подхвърли Майк.

На земята нямаше трупове — животните се бяха погрижили за тях скоро след нападението, — но въпреки това диващината беше в изобилие. Няколкото тухлени сгради в селцето бяха взривени с експлозиви. Парчета бетон бяха запратени чак до брега на реката, а останалите стени бяха, направени на решето от куршуми. Виждаха се безброй кратери от попаденията на гранатите, използвани, за да прогонят уплашените хора към техните ниви, където гаучосите са им подготвили засада. Селяните са попаднали в капан и са били избити.

— Боже мили! — зяпна Мърф, докато продължаваха напред. — Защо са направили това?

— Етническо прочистване — отговори през зъби Хуан. — Толкова далеч на север селяните вероятно са били индианци. Разузнавателни доклади, които съм виждал, твърдят, че правителството в Буенос Айрес е решило да прочисти и последните няколко района, населени с местни жители. И за да ви дам представа за кои точно се представяме — той кимна по посока на малкото селище, — вероятно това е дело на Девета бригада.

— Прекрасно — каза Майк и се изплю. После прибра баретата под пагона си и вятърът развя фината му коса.

— Същото се случва и в градовете. Където намерят индианци, просто ги арестуват и ги докарват в трудови лагери тук в Амазония, а някои „изчезват“. Тази страна сега е смесица от нацистка Германия и императорска Япония.

— Колко от местните са останали?

— Преди преврата бяха около шестстотин хиляди. Само Бог знае колко са избити, но ако този режим остане на власт още няколко години, всички ще загинат:

Отминаха един ферибот, който бавно и тежко си пробиваше път по течението. Беше достатъчно голям да побере около осем превозни средства и може би четирийсет пътници на горната палуба. Всички натоварени камиони бяха боядисани в камуфлажни цветове, а стоящите около релинга хора бяха войници.

Те замахаха към носещата се бързо моторница и закрещяха поздрави на испански. Верни на ролите си, тримата около щурвала не си направиха труда да отговорят. Когато аржентинските войници наближиха достатъчно, за да различат кафеникавите барети, веселите им викове секнаха и неколцина изведнъж изпитаха нужда да видят какво става от другата страна на стария ферибот.

По реката нямаше много движение. Срещаха най-вече ръчно изработени пироги с по един гребец, които плаваха около бреговете в търсене на риба. Хуан се чувстваше неловко, когато попадаха в разпенения и бурен килватер на моторницата, но не можеше да намали, защото това щеше да е последното, което някой от Девета бригада би направил.

Два часа и половина плаване с пълна мощност ги доведе до притока, който беше два пъти по-тесен от самата река Рохо, а поради високото съдържание на желязо в почвата нагоре по течението водата беше червеникавокафява. Пуласки вече се беше събудил и заедно с Майк оглеждаше бреговете. Нямаше друго, освен реката и джунглата.

— Чисто е — надвика Майк рева на двигателите.

— Чисто е — повтори Джери откъм носа и свали бинокъла.

Хуан намали скоростта само колкото да вземе острия завой и отново отвори дроселите докрай, щом носът се насочи срещу течението. Притокът на Рохо не беше по-широк от четирийсет и седем метра, а издигащата се по бреговете джунгла образуваше балдахин над главите им, филтрираше слънчевата светлина и я обагряше в зеленикаво. Сякаш плаваха в зелен тунел. Килватерът се блъскаше и отскачаше от калните брегове и повличаше буци кал, които се разтваряха във водата.

Поеха срещу течението, но с намалена скорост, защото само след пет минути се срещнаха с очаквания влекач, който влачеше трупи от планините. Влекачът беше плоскодънна гемия с тежък нос, която бълваше черен дим от димохода и още пушек от отвора на кърмата, където се намираше двигателят. Дървесните трупи плаваха във водата и бяха привързани с вериги, за да не се разперят като ветрило. Кабрило прецени, че трупите, които приличаха на махагон, са дълги най-малко шейсет и седем метра, и стигна до заключението, че по-голям товар би бил прекалено обременителен в толкова тясна река.