Клайв Къслър: Тайната на остров Пайн

— Кафето е готово — прошепна Майк Троно и му подаде голяма чаша.

Троно беше едно от главните действащи лица на Корпорацията за операции на сушата, бивш десантчик, специализиран в спасителни операции, който беше скачал зад неприятелските линии в Косово, Ирак и Афганистан, за да измъква свалени пилоти. Беше слаб, с гъста и чорлава кестенява коса и бе напуснал армията, за да се състезава със скутери и да установи, че приливът на адреналин не му е достатъчен.

До него спеше другарят му по приключения Джери Пуласки, квалифициран войник и военен ветеран, който щеше да поеме отговорността да влачи трийсеткилограмовото захранване, след като го намереха. Малкият екип завършваше с Марк Мърфи, който също спеше.

Основната задача на Мърф в Корпорацията беше да управлява сложните оръжия на „Орегон“. Той водеше сражения както никой друг, макар че не беше служил в армията. Беше завършил Масачузетския технологичен институт и имаше цяла шепа букви зад фамилията си — включително „доктор по философия“, а после беше посветил гения си на разработването на оръжия. Преди известно време Кабрило го вербува заедно с неговия най-добър приятел Ерик Стоун, който сега беше главният кормчия на „Орегон“.

Хуан мислено ги наричаше „динамичната двойка“. Когато бяха заедно, те сякаш общуваха телепатично, а щом заговореха на тайнствения жаргон на видеоигрите, имаше чувството, че слуша странен диалект. Двамата смятаха, че са по техничарски елегантни, но малцина от екипажа приемаха това напълно.

Марк беше опитал за пръв път вкуса на ръкопашния бой, когато Корпорацията спаси държавния секретар, и оценката на Линда Рос беше, че се е държал като професионалист. Хуан поиска той да дойде на тази мисия, в случай че възникнат технически трудности със съда, съдържащ плутония.

Заради влажността, която правеше въздуха толкова плътен, че на практика ставаше за пиене, и четиримата бяха без ризи и бяха намазани обилно с репелент срещу ордите насекоми, които обикаляха пред мрежата, провесена от гредите. Гърдите на Кабрило бяха мокри от пот, която се стичаше на капки по стройните му хълбоци. Джери Поласки беше много мускулест, а Хуан имаше широки рамене на плувец и тънък кръст. Поддържаше форма, като плуваше безброй дължини в облицования с мрамор басейн на „Орегон“.

— Още час до залез-слънце — отбеляза Кабрило и отпи от разтворимото кафе. Вкусът му го накара да надникне подозрително в чашата. Беше свикнал с отличното хавайско кафе „Кона“, което се сервираше на кораба. — Разполагаме с достатъчно светлина, за да подготвим лодките. Ако тръгнем след час, ще сме на границата малко преди полунощ.

— Точно преди третата смяна да поеме, а втората вече ще си мечтае за леглата — подхвърли Майк и срита Пуласки в глезена.

— Ставай, спяща красавице, закуската ти е готова.

Джери се прозина с широко отворена уста, протягайки дебелите си ръце. Черната му коса беше чорлава.

— Боже, какви сте грозници.

— Внимавай, защото съм виждал някои от момичетата, които влачеше вкъщи.

— Това кафе ли е? — попита Марк Мърфи, докато търкаше очи. Той обикновено носеше косата си дълга, но за тази мисия Хуан му беше наредил да я скъси до по-практична дължина.

— Да го наречеш така ще е твърде голямо преувеличение — обади се Кабрило и подаде на оръжейния гений своята чаша.

Преоблякоха се и се събраха под разнебитената колиба. Вързано за единия кол и потънало опасно ниско, във водата лежеше тяхното речно транспортно средство — матовочерна лодка. Дъното й беше изработено от фибростъкло, а бордовете бяха надуваеми за осигуряване на повишена плаваемост. Два големи извънбордови двигателя висяха над напречната греда в задната част на лодката. Единственото удобство за екипажа беше кокпитът с бронирано стъкло, което можеше да се сваля.

Бяха пренесли лодката по въздуха в Парагвай с метален контейнер и после я натовариха на взетия под наем камион. Хуан не знаеше дали аржентинците имат шпиони, които наблюдават летищата на съседите им за подозрителни действия, но ако той командваше военната диктатура, щеше да си осигури такива. Камионът ги откара до един град на около осемдесет километра нагоре по реката от аржентинската граница. Там разтовариха лодката заедно с останалата част от оборудването, което бяха донесли. Сегашното им местоположение беше на още петдесетина километра южно от града.

Хуан беше предпочел да влезе в Аржентина по реката пред възможността да използват хеликоптер, защото радарното покритие покрай границата беше твърде плътно, дори и да летяха съвсем ниско. Другата причина беше, че ръкав на същата река минаваше само на осем километра от мястото, където се предполагаше, че е паднал сателитът. Решаващ беше фактът, че облакът, който беше видял на снимките, се оказа резултат на голяма операция по сечене и извозване на трупи близо до мястото, където бяха паднали частите от сателита. Вероятността да бъдат забелязани беше твърде голяма.