Клайв Къслър: Тайната на остров Пайн

По грижливо маркиран с въжета път се стигаше до прилична на боне сграда, която служеше за гараж за снегомобилите и моторните шейни. През зимата обаче времето беше толкова лошо, че хората там нямаха много възможност да използват тези превозни средства. Гаражът се отопляваше с отпадъчна топлина от основната сграда, като целта беше да се поддържат най-малко минус десет градуса, за да не се повредят машините.

По-голямата част от метеорологичното оборудване можеше да се контролира от разстояние, така че екипът имаше малко работа в дните без слънце. Бил Харис провеждаше своето проучване за НАСА, неколцина други използваха времето, за да завършат докторските си дисертации, а един работеше върху роман.

Анди Генгъл изглежда беше единственият, който нямаше с какво да запълва времето си. Когато пристигна, младият аспирант от държавния университет „Пен“ беше ръководил пускането на метеорологични балони и се отнасяше сериозно към своите проучвания на времето. Но не след дълго изгуби интерес към местните температури. Все още изпълняваше задълженията си, но често стоеше в гаража и когато времето позволяваше, предприемаше самотни разходки по брега за събиране на „проби“; какви — никой не знаеше.

Поради строгите правила за спазване на личното пространство и за да не си лазят по нервите, всички го оставяха да прави каквото иска. Никой не сметна, че той се поддава на онова, което психиатрите наричаха „синдром на изолацията“, а екипът — „изблещване“. В най-тежката форма човек можеше да получи и халюцинации. Преди няколко зими един датски учен бе изгубил няколко пръста на краката си и разни други неща, когато изскочи гол от базата на подветрената страна на полуострова.

Слуховете твърдяха, че той още се намира в копенхагенската лудница.

Беше решено, че Анди още не се е „изблещил“, а е просто навъсен самотник, когото с удоволствие избягваха.

— Добрутро — измърмори Анди Генгъл, когато влезе в залата за почивка, където миришеше на пържен бекон от столовата. Луминесцентните тръби по тавана го караха да изглежда още по-блед. Като повечето мъже тук и той беше престанал да се бръсне и черната му брада силно контрастираше на бялата му кожа.

Двете жени на една от пластмасовите маси прекъснаха закуската си, за да го поздравят, и пак насочиха вниманието си към храната. Грег Ламонт, титулярният началник на станцията, го поздрави по име.

— Момчетата от метеорологичната служба ми казаха, че това вероятно ще е последният ден за разходка по брега.

— И защо? — попита Анди подозрително. Не обичаше да се бъркат в работите му.

— Наближава фронт — отговори бившето хипи с посребрени коси. — И то много лош. Ще покрие половината Антарктида.

По лицето на Генгъл пробяга истинска загриженост.

— Това няма да се отрази на нашето заминаване, нали?

— Прекалено рано е да се каже, но е възможно. Анди кимна отнесено, но не с разбиране, а сякаш в отговор на собствените си мисли и продължи към кухнята.

— Как спа? — попита Джина Алекзандър, четирийсет и няколко годишна, разведена, от Мейн. Тя бе дошла в Антарктида, за да „се махне колкото може по-далеч от онзи плъх и неговата госпожица Съвършено тяло“. Тя не беше учен, а работеше за снабдителната фирма, наета да осигурява безпроблемната дейност на „Уилсън-Джордж“.

— Също като предната нощ — отговори Анди и си наля кафе от големия термос от неръждаема стомана.

— Радвам се да го чуя. Как искаш яйцата?

Той я погледна с почти яростно изражение.

— Рохки и студени, както обикновено.

Тя не беше сигурна как да приеме това, защото Анди обикновено не казваше нищо повече от „бъркани“, преди да вземе кафето и храната, за да закуси в стаята си.

— Ама и ти си ми един слънчев лъч тази сутрин — засмя се тя.

Той се наведе към нея над щанда от неръждаема стомана, където се оставяха таблите, и заговори тихо, за да не чуят другите:

— Джина, ще имаме още една седмица, преди да се измъкнем от тук. Така че просто ми поднеси шибаната храна и запази забележките за себе си. Разбра ли?

Тъй като не беше от отстъпчивите, Джина също се наклони към него и прошепна:

— Тогава, скъпи, ще трябва да ме гледаш как готвя, защото иначе може да се изхрача в храната ти.

— Това вероятно ще пооправи… — Анди се изправи и изкриви лице. Как беше думата, по дяволите? Вкусът. Да. Точно така. — Вероятно би подобрило вкуса.

Джина не знаеше какво го е прихванало, но въпреки това се изсмя.

— Синко, трябва да бъдеш малко по-бърз с обидите, ако искаш хората да ги разберат.