Клайв Къслър: Тайната на остров Пайн

Дон изкрещя от болка и Ник го последва — но от страх и безсилие. Не знаеше какво да прави. Огледа се да намери някакъв начин да повдигне като с лост клона и да го извади от гърдите на брат си.

— Само се дръж, Дон — каза той, докато сълзите му се смесваха със солената вода, която се стичаше по лицето му.

Дон отново извика името му, но този път по-слабо, защото в плътта му бяха забити шест сантиметра дърво. Ник го хвана за ръката и Дон го стисна, но скоро пръстите му се отпуснаха.

— Дони! — изплака Ник.

Дон отвори уста, но Ник така и не чу последните му думи. Бучка съсирена кръв изскочи от бледите устни на Дони Рониш, последвана от кървав поток, който стана розов сред водните пръски, докато се стичаше по врата и гърдите му.

Ник отметна глава назад и изрева, а викът му отекна в стените на шахтата. Щеше да остане до брат си завинаги, ако не беше изскочила и втората от кълчищните тапи, удвоявайки потока вода.

Заопипва непохватно въжето и закачи сбруята за примката. Ненавиждаше се заради онова, което се готвеше да направи, но нямаше избор. Дръпна въжето на отвеса. Другите му братя изглежда знаеха, че нещо не е наред, защото веднага започнаха да го издърпват от шахтата. Ник осветяваше с фенера си тялото на Дон, докато то не се превърна в блед силует, сякаш от отвъдното.

Опелото за Дон Рониш се отслужи следващата сряда. Светът се беше променил драматично за петте часа, през които братята си бяха играли на изследователи. Японците бяха бомбардирали Пърл Харбър и Съединените щати се включиха във войната. Само флотът разполагаше с нужното водолазно оборудване, за да се извади тялото на Дон, но молбата на семейство Рониш не получи отговор. Ковчегът му остана празен.

Майка им не беше проговорила, откакто чу новината, й по време на службата трябваше да седи облегната на баща им, за да не припадне. След това той каза на тримата по-големи да останат по местата си и поведе майка им и Джими към колата — един хъдзън втора ръка. Върна се при гроба с десет години по-стар, отколкото беше в неделя сутрин. Не каза нищо, само ги гледаше със зачервените си очи. След това бръкна в джоба на сакото на единствения костюм, който притежаваше — с него се беше оженил и пак него бе носил на погребението на родителите си. Извади три листа хартия. Подаде по един на всеки, а когато стигна до Кевин, го целуна и пъхна листа в ръката му.

Това бяха кръщелни свидетелства. Беше дал на Кевин кръщелното на Дон, който бе на осемнайсет години и заради това годен за военна служба.

— Заради майка ви. Тя не може да го понесе. Накарайте ни да се гордеем и може би ще ви простим.

Той се обърна и си тръгна, а широките му рамене бяха увиснали, сякаш носеха непосилно бреме.

Така момчетата се озоваха в най-близкото наборно бюро. Мислите за приключения ги напуснаха завинаги заради спомена за празния ковчег на брат им, а после и заради адските огньове на войната.

Хуан Кабрило не предполагаше, че ще попадне на непосилно предизвикателство. Но от това му се искаше да избяга.

Не че си пролича.

Той имаше непроницаемото лице на покерджия. Сините му очи останаха спокойни, а изражението — безстрастно. Все пак беше доволен, че най-добрият му приятел и първи заместник, Макс Хенли, не е с него. Той щеше да долови тревогата му.

На шейсет и пет километра надолу по тъмната като чай река се простираше една от най-строго охраняваните граници в света. Надминаваше я само демилитаризираната зона, разделяща двете Кореи. Беше просто лош късмет, че обектът, който беше довел него и грижливо подбрания му екип до тази джунгла, е паднал от другата страна. Ако се беше приземил в Парагвай, един телефонен разговор между дипломати и малко пари под формата на икономическа помощ щяха да приключат въпроса.

Но случаят не беше такъв. Онова, което търсеха, беше паднало в Аржентина. Ако произшествието се беше случило преди осемнайсет месеца, справянето с него нямаше да изисква усилия. Обаче преди година и половина, след рухването на аржентинското песо, властта беше заграбена от хунта начело с генерал Ернесто Корасон. Анализаторите на разузнавателна информация смятаха, че кървавият преврат е подготвян от дълго време. Финансовата криза беше само извинение, за да изтръгнат властта от законното правителство.

Ръководителите на гражданското правителство бяха осъдени в нагласени процеси за престъпления срещу държавата, включващи и лошо управление на икономиката. Късметлиите бяха екзекутирани, а останалите — повече от три хиляди според някои оценки — бяха изпратени в трудови лагери в Андите или дълбоко в Амазония. Всеки опит да се научи нещо повече за тяхната съдба беше посрещан с арести. Печатът беше одържавен и журналистите, които не следваха партийната линия, попадаха в затвора. Профсъюзите бяха забранени, а уличните протести разгонвани със стрелба.