Клайв Къслър: Тайната на остров Пайн

— Не, благодаря. — Ник си пое няколко пъти дълбоко дъх. — Добре, а сега наистина.

Със спокойни контролирани движения близнаците позволиха на земното притегляне да придърпа бавно Ник в дълбините. Той се провикна да спрат, когато се беше спуснал само на три метра. От тази малка дълбочина още можеха да разговарят. За по-късно бяха измислили код с дърпане на въжето на лота.

— Какво има? — провикна се Дон отгоре.

— На дъбовата греда има издълбани инициали. АЛР.

— Обзалагам се, че са на чичо Албърт — каза Дон. — Мисля, че презимето му е било Луис.

— До него са на татко — ДГР, и нещо, което прилича на ТМД.

— Това трябва да е господин Дейвис. Когато са се опитали да стигнат дъното, той е работил с тях.

— Добре, продължавайте да спускате.

Ник светна миньорската си лампа на дванайсет метра дълбочина, където дървените греди отстъпиха място на скалите. Камъните изглеждаха естествени, сякаш шахтата е била формирана преди милиони години, когато, е бил създаден и островът. Вътрешността беше достатъчно влажна, за да изхранва слузеста зелена плесен, макар че Ник все още се намираше доста над линията на прилива. Насочи лъча светлина надолу и той беше погълнат от мрака само на няколко метра под краката му. Усещаше се постоянен бриз и неконтролирана тръпка разтърси цялото му тяло.

Спускаше се все по-дълбоко в земята само с едно въже и вяра в братята си. Когато погледна нагоре, небето беше малко квадратче високо над главата му. Имаше чувството, че стените се приближават към него. Опита се да не мисли за това. Внезапно видя отражение под себе си и когато се спусна още, осъзна, че е достигнал линията на прилива. Камъкът беше още влажен. По неговите изчисления се намираше на петдесет и един метра под земята. Все още нямаше никакъв признак, че водата навлиза в шахтата от морето, но не очакваше да го види, преди да стигне до шейсетметровата отметка.

След три метра му се стори, че чува нещо — едва доловимото ромолене на вода. Дръпна въжето на лота два пъти, за да даде знак на братята си да забавят спускането. Те реагираха незабавно и скоростта му намаля наполовина. Шумът от водата, нахлуваща в шахтата, се засили. Ник се вгледа в мрака, а капките падаха от стените и тупаха по каската му като дъжд. От време на време някоя го лизваше с леден език по врата.

Ето!

Той изчака няколко секунди, докато се спусне още половин метър, и дръпна рязко лота.

Висеше до пукнатина в скалата с размерите на пощенска картичка. Не можеше да прецени колко вода влиза през нея — със сигурност не достатъчно, за да победи всички помпи, които неговият баща и чичовците му бяха донесли навремето. Затова реши, че има поне още един канал към океана. Извади внимателно шепа кълчища от торбата си и ги натъпка колкото можа по-дълбоко в пукнатината. Когато се напоиха, те набъбнаха и нахлуващата вода намаля до капки, а после спря напълно.

Кълчищата нямаше да издържат дълго на прилива, затова времето му на дъното щеше да бъде съвсем кратко.

Ник подръпна отново въжето и пак пое надолу, покрай гроздове миди, впити в скалите. Миризмата беше неприятна. Той затапи още две пукнатини с подобни размери и когато третата беше напълно запушена, вече не чуваше вода да нахлува в шахтата. Дръпна лота четири пъти и няколко секунди по-късно увисналият от повърхността маркуч на помпата изпухтя и започна да изсмуква водата.

Скоро Ник видя и повърхността на водата под себе си. Дръпна няколко пъти, за да спре спускането си, и измъкна отвеса от джоба на непромокаемото яке. Спусна го и изръмжа от задоволство, когато видя, че в шахтата са останали само четири и половина метра вода. Тъй като изкопът беше почти шейсет сантиметра по-тесен на тази дълбочина, той сметна, че помпата ще намали нивото на около метър след десет минути.

Гледаше как водата спада и наблюдаваше за аномалии по скалната стена. Осъзна, че преценката му е погрешна. Помпата изсмукваше водата по-бързо, отколкото…

Нещо отляво привлече погледа му. Със спадането на водата бавно започна да се показва нещо като ниша. Изглеждаше дълбока около шейсет сантиметра и също толкова широка. Личеше, че не е естествена. Виждаше се къде чуковете и длетата са захапвали ронливия камък. Сърцето му се качи в гърлото. Това беше доказателство, че някой е работил в шахтата. Не означаваше, че тук е хранилището на съкровището на Пиер Деверо, но за един деветнайсетгодишен беше почти достатъчно.

Водата намаля толкова, че вече се различаваха боклуците по дъното. Бяха предимно плавеи, засмукани от пукнатините, както и малки клонки, паднали през отворите на решетката. Обаче имаше и няколко греди, явно хвърлени в изкопа, преди тя да бъде сложена. Не му беше трудно да си представи как баща му и чичовците му ги хвърлят вътре от разочарование, след като не са успели да разкрият тайната на шахтата.