Клайв Къслър - Тайната на остров Пайн

Той не знаеше, че Марк Мърфи и Ерик Стоун са проникнали в компютърната система на застрахователния гигант и са вкарали тази информация. Същото бяха направили със сървърите на Съвета по морска безопасност, в случай че някой започне да рови надълбоко.

Сега всичко зависеше от китайските им съюзници. Ако те продължаха да ги подкрепят, щяха да разполагат с нужната защита, за да възстановят базата.

Но ако се оттеглеха, Еспиноза нямаше да има друг избор, освен да нареди пълна евакуация.

Два часа по-късно той седеше в кабинета на Луис Ларета и слушаше плановете на директора за възстановяването, когато дойде радиосъобщение от транспортното корабче със сонара. Ли Фонг и хората му бяха тръгнали веднага щом бурята бе отслабнала, като планираха да се гмурнат до останките на „Спокойно море“ и се върнат с убедителни доказателства.

Приемателят беше на масата откъм страната на генерала, така че той прие обаждането.

— Не, не е господин Ларета — обясни той. — Казвам се генерал Фелипе Еспиноза и съм в неговия кабинет.

— Генерале, за мен е чест да говоря с вас — отговори Ли. — Позволете ми от името на нашето правителство и от мое име да ви изкажа най-дълбоки съболезнования за загубата на вашия син. Стори ми се отличен офицер и прекрасен човек.

— Благодаря — задавено отговори генералът.

— Господин генерал, не ми се иска да увеличавам бремето ви, но съм длъжен да докладвам, че „Спокойно море“ вече не е тук.

— Не може да бъде!

— Над залива има надвесен глетчер и голям къс от него се е отчупил по време на бурята. Един от хората ми смята, че причината е в труса от експлозията, но всъщност причината е маловажна. Онова, което има значение, е, че вълната, предизвикана от срутването му, е отнесла кораба от мястото, където го намерихме. Проследихме най-вероятния му път, но не можахме да открием нищо.

— Ще продължите търсенето. — Това не беше въпрос, а по-скоро заповед.

Настъпи неловко мълчание, преди китаецът да отговори:

— Съжалявам, но няма да продължим. Свързах се с моето началство и им описах положението. Те ми наредиха да прекратя издирването и да евакуирам своя екип възможно най-бързо. Първо загубата на нашата подводница, след това тежките повреди на базата и сега липсата на неоспорими доказателства, че моят народ първи е изследвал тази територия — при това положение ръководството на страната ни не е склонно да рискува по-нататъшна международна изолация.

— Със сигурност можете да намерите отново „Спокойно море“, защото вече знаете, че съществува.

— Да, така е, но извън залива морското дъно се спуска до повече от хиляда и петстотин метра дълбочина. При това положение търсенето ще отнеме месец или повече, а може и изобщо да не го намерим. Моето правителство не е склонно да рискува толкова дълго издирване.

Това беше краят. На разсъмване на другия ден херкулесът излетя за Аржентина, отнасяйки първата група евакуирани от полуострова. За разлика от Цезар, аржентинците бяха прекосили Рубикон, но бяха разбити и отблъснати обратно от, както те си мислеха, съдбата, но всъщност от Хуан Кабрило и Корпорацията.

Черен облак беше обгърнал „Орегон“, докато плаваше към Южна Африка. Щяха да закъснеят с няколко дни за задачата си там, затова се наложи предоговаряне на размера на хонорара им.

В момента корабът беше като призрак. Можеше да действа, но не му бе останала душа. Навсякъде се чувстваше отсъствието на Хуан. Бяха изминали четири дни от неговата кончина, а екипажът още беше неутешим.

Водеха се разговори за пълното разпускане на Корпорацията, които Макс Хенли не полагаше усилия да прекрати.

Марк Мърфи седеше на бюрото в стаята си и играеше безкрайни партии табла в интернет. Отдавна минаваше полунощ, но мисълта за сън някак си го отвращаваше. Сега повече от всякога се страхуваше от бъдещето. Коефициентът му на интелигентност му пречеше да се вписва в обществото и той бе живял в усамотение. Едва когато беше приет в Корпорацията, намери място, където го ценяха. Не искаше да изгуби всичко това. Не искаше да се връща в свят, където хората го смятаха за откачалка или го използваха като ходещ компютър.

Хората на „Орегон“ бяха неговото семейство. Те харесваха особнячеството му, или поне го търпяха, а за Мърф това беше предостатъчно. Ако си получеше дела, щеше да има достатъчно пари, за да не работи повече, но знаеше, че самотата веднага ще се стовари отгоре му.

Той размаза поредния играч, единайсетия подред, и точно се готвеше да се заеме с дванайсетия, когато забеля, че иконката за новополучени имейли примигва. Кликна върху нея да отвори пощата си. Три съобщения. Техният сървър вършеше добра работа при филтрирането на спама, но Марк позволяваше на голяма част от писмата да стигат до неговия компютър. По-добре спам, отколкото никакви съобщения, нали?