Клайв Къслър: Тайната на остров Пайн

Задната половина на хангара беше разделена на шест стаи е коридор по средата. Преди тук бяха живели работниците от платформите. Линк застана на пост близо до вратата, за да чуе, ако някой от войниците се размърда.

Еди отвори първата врата вдясно и натисна ключа на осветлението. Три седнали на пода жени се вторачиха в него. Прекараните в пленничество дни ги бяха вцепенили и те го гледаха с празни очи. Изпита облекчение, когато установи, че гаучосите са им оставили обувките. Сенг свали противогаза и каза:

— Казвам се Еди Сенг и ще ви измъкна от тук. — Жените не реагираха и той попита: — Говорите ли английски?

— Да — отговори една ниска и набита жена с изрусена коса. — Ние сме австралийки. А ти какъв си?

— Тук сме, за да ви спасим. — Той отвори джобния си нож и разряза торбата с канадките. Размерът й се увеличи тройно, когато въздухът нахлу вътре.

— Говориш като американец. Войник ли си?

— Не, и в момента това не е важно. Някоя от вас ранена ли е?

— Отнасяха се добре с нас. Не мисля, че някой от колегите е пострадал.

— Добре. Помогнете ми да освободя останалите.

Няколко минути по-късно всички шест килии бяха отворени и осемнайсетимата учени бяха свободни. Те заразпитваха Еди защо са ги отвлекли и той направи всичко възможно да им обясни. Въпросите обаче замряха, когато той отвори втората торба и измъкна човешки череп.

— Аржентинците трябва да решат, че сте изгорели в пожара — каза той.

Чу се сирената на „Адмирал Браун“ — отчаян продължителен рев. Еди бързо разположи точния брой останки във всяко помещение, а Линк отиде да даде на пазачите последна доза упойващ газ. След това трябваше да намажат стените с виолетово желатиново гориво. Нямаха много от него, но Еди беше умел подпалвач и знаеше как да го разположи така, че сградата да изгори до основи.

— Не дишайте, когато минавате през съседното помещение — предупреди ги той. — Когато излезете, не се разпръсквайте и ме следвайте бързо.

Силен взрив озари нощта.

Когато бойният кораб се блъсна в газопреработващото предприятие и взриви бомбата, експлозията прекъсна подводния газопровод, идващ от петролните платформи. Падането на налягането беше регистрирано веднага и предпазните клапани на платформите в морето се затвориха, за да предотвратят опасния обратен удар. Сблъсъкът на кораба в инсталацията беше повредил бреговите клапани и докато той продължаваше да навлиза в постройката, газът в тръбите не беше спрян. Пламъците от взривното устройство запалиха изтичащия газ и той избухна, изпращайки огромно огнено кълбо към небето.

Целият залив се разтърси.

Газопроводи с километрична дължина избухнаха в морето, вдигайки огромни водни стълбове в нощта, а пламъците осветиха целия хоризонт.

Вторични експлозии разтърсваха газопреработвателния завод, докато не го сравниха със земята, разхвърляйки пламтящи останки към залива и сушата.

Бронираните бордове на крайцера защитиха екипажа, с изключение на хората, които се намираха на мостика. Те можеха да се спасят, като просто се хвърлят по очи, но до един бяха стояли смразени от ужас и пръсналите се стъкла на мостика се забиха в тях.

Сред огнения ураган взривът на един малък заряд на носа на кораба мина незабелязано. Това беше устройството, което Хуан бе закачил в края на въжето като клема. Буксирното въже от въглеродни нишки изскочи от монтажните планки и „Орегон“ престана да тегли крайцера.

Щом се чу трясъкът от взрива на газопреработвателната инсталация, Марк Мърфи взриви експлозивите, които Майк Троно и екипът му бяха поставили в глетчера над потопената джонка „Спокойно море“. Бяха пробили дълбоки дупки в леда, а после ги напълниха с вода, за да замръзнат и да задържат на място шашките. Многобройните взривове следваха един след друг и успяха да създадат хармоничен резонанс, достатъчно силен, за да отреже огромен леден къс като с нож. Откъснатият леден блок беше с големината на манхатънски небостъргач. Двеста и петдесет хиляди тона лед паднаха в залива и блокът се пръсна, когато се удари в морското дъно. Изтласканата вода полетя на висок стълб в небето, падна обратно и предизвика вълна, която се разпростря от бряг до бряг. Силата й беше толкова голяма, че всичко по пътя й беше пометено. Такава беше и съдбата на прекрасния кораб, запазен в течение на толкова столетия. Вълната го затъркаля по морското дъно и надолу по големия склон към дълбоките води и скалите. Когато водата се успокои, от него нямаше и следа, сякаш никога не беше съществувал.