Клайв Къслър - Джунглата

Ролан Кроасар се надигна от дивана в далечния край на стаята. Куфарче и документи лежаха на масичката за кафе. Чаша с лед и някаква безцветна течност стоеше в средата на локвичка стекла се кондензирана по стъклото вода. Кроасар носеше панталони и вратовръзка. Сакото му беше наметнато на креслото с дебела тапицерия, което бе част от комплекта с диван.

— Джон, всичко е наред — каза той. — Тези господа са тук, за да ни помогнат да намерим Солей.

Телохранителят, когото бяха нарекли Джон, се смръщи още малко, но закопча ръкавите си. Когато сви ръка, лененият плат се опъна от леката издутина на канията и ръкохватката на ножа.

— Господин Кабрило — каза Кроасар, — благодаря ви от сърце, че дойдохте.

Швейцарецът имаше среден ръст и вече бе започнал да пуска шкембе, но лицето му още беше красиво, а очите пронизващи. Косата му с неопределен цвят беше сресана назад, но личеше, че е започнала да оредява. По преценка на Кабрило изглеждаше по-млад от шейсет и две, но не много. Кроасар свали кръглите телени очила за четене от правия си нос и прекоси разстоянието до двамата си гости с протегната ръка. Стискането му беше хладно и професионално — на ръка, която с това си изкарваше парите.

— Това е Макс Хенли — представи Хуан приятеля си. — Той е моят помощник-командир.

— А това е моят личен съветник по безопасността Джон Смит.

Кабрило протегна ръка, която Смит неохотно стисна.

— Май пътувате доста — подхвърли Хуан. — Виждал съм името ви в доста хотелски регистри.

Мъжът с нищо не показа, че е разбрал шегата за популярността на ненабиващата се в очи фамилия Смит.

— Защо не седнем? Мога ли да предложа на господата нещо за пиене?

— Бутилирана вода — съгласи се Хуан. След това остави куфарчето си в края на масата и отвори капака. Смит беше застанал така, че да може да надникне в него.

Кабрило извади две електронни устройства отвътре, после затвори капака. Включи едното и започна да изучава малкия екран. Дните, когато трябваше да обикаля помещенията с детектор за бръмбари, бяха отминали. Това преносимо устройство можеше да провери трийсет метра за секунда. Апартаментът на Кроасар беше чист. Ако беше открил подслушвателно устройство, задействано от глас, щеше да го остави включено. След това отиде при прозореца. В далечината се виждаха сребърните остриета на небостъргачите, очертаващи се леко размазани от горещия въздух на небесния фон, докато утрото преминаваше в следобед.

Председателят отлепи лентата, покриваща намазаната с лепило повърхност на уреда с големина на цигарена кутия, и го залепи на дебелото стъкло. След това го включи. В черната пластмасова кутия имаше две тежести, захранвани с батерия и контролирани от микрогенератор на случайни числа. Той задвижваше тежестите, които от своя страна караха стъклото да вибрира. Електронният генератор щеше да гарантира, че от помещението не може да излезе някакъв шаблон от звуци, които по-късно биха могли да бъдат дешифрирани и разчетени от компютър.

— Qu est-ce que c’est?

Френският не беше сред езиците, които Кабрило владееше, но въпросът не беше труден за разбиране.

— Кара стъклото да вибрира, така че никой да не може да използва лазерен детектор на гласове.

След това хвърли един последен поглед на красивата гледка и дръпна пердетата, така че никой да не може да наднича в апартамента.

— Добре, а сега можем да поговорим.

— Чух дъщеря си — обяви Кроасар.

Кабрило почувства пристъп на гняв.

— Можехте да ми кажете това, преди да долетим от другия край на света.

— Не, не. Разбрахте ме погрешно. Мисля, че е в по-голяма опасност, отколкото предполагах.

— Продължавайте.

— Обаждането беше преди три часа. Чуйте.

Кроасар извади тънък джобен компютър и затърси из приложенията, докато от говорителите не се понесе женски глас, който звучеше много уморен и уплашен. Тя произнесе само няколко думи на френски, преди линията рязко да прекъсне.

— Казва, че е близо. До какво — нямам представа, но после казва, че те са по-близо. След това казва, че няма да издържи. Не знам и кои са онези „те“, които споменава.

— Мога ли да го видя?

Той си поигра малко с машинката, после натисна „плей“, за да пусне записа отново. Кроасар превеждаше дума по дума и двамата отново изслушаха задъхания глас на Солей. На заден план се чуваше някакъв шум — може би вятър свиреше в листата или нещо съвсем друго. Хуан пусна записа за трети път. След това за четвърти. Фонът не стана по-ясен.