Клайв Къслър - Джунглата

— Добре. Но ако не го вземете, както обещахте, не мислете, че ще получите парите.

— Господин Кроасар — обяви тържествено Хуан, — може да съм всякакъв, но съм от хората, които си държат на думата.

Известно време двамата мъже се оглеждаха изучаващо. Кроасар кимна.

— Добре, предполагам, че е така — и си стиснаха ръцете.

Докато си разменяха телефоните със Смит, Макс демонтира тяхното противолазерно устройство от стъклото и заедно с детектора на бръмбари го прибра в чантата. Щракна закопчалките и я подаде на Кабрило.

— Ако чуете нещо за нея, обадете ми се веднага, независимо кое време е — каза Хуан на финансиста от вратата на апартамента.

— Разбира се. Обещавам. Моля, върнете я у дома. Тя е твърдоглава и упорита, но е моя дъщеря и аз много я обичам.

— Ще направим всичко възможно — каза Хуан, защото никога не би обещал нещо, което не е сигурен, че ще изпълни.

— Е? — попита Макс, докато крачеха надолу по коридора към асансьорите.

— Не ми харесва, но имаме ли друг избор?

— Значи затова искаше да се срещне лично с теб. За да ни натрапи в последната минута този Смит.

— Аха. Много лукаво от негова страна.

— Ще му се доверим ли?

— На Смит? Не и живота си. Има нещо, което не ни казват, и той е ключът към тайната.

— Може би е по-добре да зарежем тази работа — изказа Макс мнението си.

— Няма как, приятелю. Ако не нещо друго, сега съм още по-любопитен какво прави прекрасната госпожица Солей толкова навътре в Бирма.

— Мианмар — поправи го Хенли.

— Както и да е.

Те излязоха от асансьора и тъкмо бяха започнали да прекосяват фоайето, когато Хуан се плесна по челото, сякаш е, забравил нещо, и хвана Макс за лакътя, за да се върнат обратно.

— Какво има, забрави ли нещо? — полюбопитства Хенли.

Хуан леко беше ускорил ход.

— Когато влязохме, забелязах двама, които се размотаваха във фоайето. Имаха вид на местни, но бяха с дълги палта. Когато се показахме, единият ни забеляза, но бързо се извърна. Прекалено бързо.

— Кои са те?

— Нямам представа, но не са хора на Кроасар. Ако ни искаше мъртви, щеше да накара Смит да ни застреля още щом влязохме в апартамента. Освен това знае, че се връщаме на летището — какъв е тогава смисълът да ни следи?

Макс не откри пропуски в логиката на своя приятел, затова само изръмжа.

Наближаваха експресния асансьор за „Небесния парк“. Само опипом Хуан вкара пълнителя на мястото му в автоматичния „Кел-Тек“. Дори успя да изведе ударника, без да го извади от джоба, опирайки го в тазовата си кост. Двамата мъже бяха направили своя ход и прекосяваха фоайето, без да свалят очи от представителите на Корпорацията.

Вратите на асансьора се отвориха със звън, Макс и Хуан не изчакаха да се изпразни, а с раменете напред се вмъкнаха, правейки се, че не виждат възмутените погледи, които ги сподирят. Измъкването им нямаше да е на косъм. Мъжете се бяха забавили твърде много и сега вратите на асансьора започнаха да се затварят. Във фоайето беше прекалено оживено, за да извадят оръжие, затова Хуан им изпрати подигравателна усмивка, докато вратите се плъзгаха със съскане.

— И сега какво? — поиска да узнае Макс, докато летяха нагоре.

Хуан се възползва от възможността да вкара извадения патрон на мястото му в патронника.

— Стигаме горе, изчакваме около пет минути, после слизаме отново.

— А те какво ще правят, а?

— Ще се разделят, за да покрият фоайетата на останалите две кули. Няма да им хрумне, че ще останем в тази.

— Ами ако ни последват тук?

— Това никога няма да се случи — поклати Хуан глава.

— Все още се питам кои са? — обади се Макс, докато наближаваха петдесет и петия етаж на небесния парк.

— Залагам на местната тайна полиция. Нещо в регистрацията на самолета ни или в нашите паспорти им е подействало като червен плащ и сега тези господа искат да ни зададат някакви въпроси.

— Как биха могли да знаят, че отиваме в… — Макс замълча и после сам отговори на въпроса си. — Обадили са се във фирмата за коли под наем, която ни докара до хотела.

— Елементарно, скъпи Хенли.

Вратите се отвориха и двамата се озоваха сред едно от най-големите инженерни чудеса на света. Платформата от девет хиляди квадратни метра, увенчаваща трите кули, наподобяваше прочутите вавилонски висящи градини, само че тези не бяха толкова недостъпни като онези на Навуходоносор и неговата съпруга Амитис. Дърветата осигуряваха отлична сянка, цветните храсти пълнеха въздуха с аромати почти триста метра над уличното равнище. Блестящите от лъчи басейни сякаш се простираха до хоризонта и проблясваха в синьо, заобиколени от поклонници на слънцето.