Клайв Къслър - Джунглата

В основата на хотелските кули бяха подредени няколко големи здания с куполи, подслоняващи казиното, бутиците и конгресните зали. Слуховете гласяха, че курортният хотел с казино е на второ място по скъпотия в света.

Колата спря под козирката на входа и портиерът в ливрея се изправи до задната врата, преди още гумите да бяха спрели да се въртят.

— Добре дошли в „Марина Бей Сандс“ — поздрави ги той на цивилизован английски. Кабрило заподозря, че ако приличаше на скандинавец, щеше да ги поздрави на безупречен шведски, да речем. — Имате ли багаж, господа?

Хуан посочи Макс, който слизаше без чужда помощ от колата.

— Само този.

Влязоха в оживеното лоби на хотела. Тук гъмжеше от почиващи. Една група се беше струпала около екскурзоводката си за някакво пътуване и получаваше указания на напевен китайски от жената, която нямаше повече от метър и трийсет и пет. Опашката, която чакаше за регистрация, се виеше през лабиринт от кадифени въжета. С две хиляди и петстотин стаи сградата приличаше по-скоро на малък град, отколкото на хотел.

Хуан намери гишето на портиерите и каза на красивото малайско момиче, че сигурно за него има плик. След това й съобщи името си, а тя помоли за личната му карта. В плика лежеше чип карта и една от визитките на Ролан Кроасар. На гърба й беше надраскан номерът на стаята на финансиста.

При асансьорите трябваше да покажат на въоръжения пазач, че разполагат с ключ. Хуан показа чип картата и мъжът ги пусна да се качат. До четирийсетия етаж споделяха асансьора с корейска двойка, която през цялото време не престана да спори. Кабрило реши, че вероятно мъжът е проиграл парите за почивка.

Коридорите бяха тихи и доста слабо осветени. За разлика от другите свръх казина, в които бяха ходили, архитектурното решение с трите кули означаваше, че няма нужда да крачат безкрайно, за да стигнат до търсената стая. Кабрило почука на Кроасаровата врата.

— Момент — обади се отвътре глас, изпускайки „т“-то в края на думата като французин.

Вратата се отвори. Мъжът, изправен там, който изпълваше касата от едната до другата страна, не беше Ролан Кроасар. Бяха видели негови снимки, докато проверяваха миналото му.

През първата частица от секундата Хуан забеляза, че мъжът е без сако, ръцете му са празни, а изражението не беше явно нападателно. Това не беше засада, затова отпусна дясната ръка, с която се готвеше да нанесе каратистки удар в носа на човека, който най-вероятно щеше да го убие. Онзи изръмжа. Беше видял колко бързо председателят бе възприел и след това отхвърлил възможна опасност.

— Господин Кабрило? — обади се глас от дълбините на апартамента.

Телохранителят, който бе отворил вратата, се отдръпна. Беше едър почти колкото Франклин Линкълн, но докато неговото лице обикновено беше открито и добродушно, този тук постоянно се мръщеше. Тъмната му коса не беше модно подстригана и той приличаше малко на артист от черно-белите порнофилми от 70-те. Беше кимнал, но очите му си оставаха нащрек и проследиха Хуан, докато влизаше в богато обзаведения апартамент от две части. Тази сутрин мъжът се беше бръснал, но вече се нуждаеше от втора контра.

Наемен бияч, предположи Кабрило. Добрите телохранители бяха онези, за които дори не подозираш. Тези хора приличаха на счетоводители или представители на отдела за обслужване на клиенти в някоя банка, а не на пращящи от мускули борчета, които си мислят, че само размерите им са достатъчно заплашителни. Хуан устоя на желанието да повали този тип само за да си достави удоволствие. Горилата им махна да си разтворят саката, за да се увери, че не носят скрити оръжия. За да не усложняват нещата, двамата представители на Корпорацията изпълниха желанието му. Мъжът не си направи труда да провери и глезените им.

Кабрило се запита дали наистина е толкова лош в занаята, или това се дължеше на факта, че домакинът му е казал, че трябва да се държи добре с тях. Реши, че става дума за второто. Значи мъжът беше пренебрегнал заповедите, когато ги накара да разтворят саката си. Преценката му за неговите способности се повиши с една точка. Изглежда човекът взимаше задачата си да защитава своя началник по-сериозно от неговите заповеди.

— Моля, бихте ли си закопчали ръкавите на ризата? — любезно каза Хуан.

— Какво?

— Ръкавите ви не са навити, но не са закопчани, което означава, че сте прикрепили нож към подлакътницата. Забелязах, че не носите кобур на глезена, но не смятам, че сте невъоръжен. Затова ръкавите не са закопчани.