Клайв Къслър - Джунглата

Когато Хуан изпрати по електронната поща съгласието си на Детето, отговорът беше както винаги бърз. Финансовите условия вече бяха уговорени, но Кроасар бе добавил условието да се срещне с Кабрило. Хуан се бе съгласил да се срещне с Гунаван Бахар само защото човекът беше взел самолета до Мумбай, където „Орегон“ току-що бе разтоварил два контейнера южноафриканско просо, шито бяха вързани на предната палуба. В момента Кроасар се намираше в Сингапур и искаше Хуан да отиде при него.

Това означаваше, че той трябва да се върне с хеликоптера обратно в Карачи, да се качи на гълфстрийма и да лети до Сингапур, да утешава човека час или два, след това да поеме към Ченай, преди известен като Мадрас, или пък към Вишакхапатнам — град на индийското източно крайбрежие. Към кой от двата града, зависеше от продължителността на срещата и скоростта, която „Орегон“ можеше да поддържа. Щом стигнеха на място, трябваше да намалят скоростта, така че Гомес Адамс да може да го прибере с хеликоптера.

Всякакви бюрократични пречки можеха да го забавят. Написал бе на Детето своите възражения, но отговорът беше, че клиентът е непреклонен.

Онова, което притесняваше Кабрило, беше, че докато успее да върне на Корпорацията благосклонността на правителството на Съединените щати, нямаше друг избор, освен да приема подобни задачи. Като всеки друг бизнес, неговият също имаше режийни и други разноски, които възлизаха на около двеста хиляди долара дневно.

Унищожаването на цели терористични клетки и предотвратяването на големи нападения — създал беше Корпорацията за подобни операции и със същата цел бе започнал работа в ЦРУ.

След всичко това, сега, когато беше напълно маргинализиран, тази мисъл не преставаше да го гризе.

Реши да вземе и Макс — без друга причина, освен да има компания по време на дългите полети. Остави Линда Рос да го замества на кораба. След като напусна военноморския флот, Линда известно време бе капитан на снабдителен кораб за петролните платформи в Мексиканския залив. Умееше да се оправя с корабите не по-зле, отколкото с оръжията.

Приземиха се на летище Чанги в северната част на футуристичния град държава Сингапур. Небесата му пронизваха едни от най-забележителните сгради в света, сред които и новият хотел „Марина Бей Сандс“, където отиваха. Хенли едва успя да се успокои, след като Хуан му каза, че няма да има време да се отбие в хотелското казино.

Както винаги, когато някой пристига с частен самолет, митническата проверка беше чиста формалност. Униформеният служител ги посрещна пред самолетната стълбичка, погледна паспортите и ги подпечата и дори не попита Кабрило какво носи в дипломатическото куфарче, макар че нямаха нищо за криене.

Въпреки че бяха летели във всекидневно облекло, преди да кацнат, се бяха преоблекли в костюми и си сложиха вратовръзки. Хуан носеше елегантен черен костюм, риза със ситно райе, подбрана така, че да отговаря на цвета на двестадоларовата вратовръзка. Мокасините му бяха лъснати до блясък. Да лъска обувките си така, че муха да се разчекне върху им, беше страст, която споделяше със стюарда на „Орегон“. Костюмът на Макс не беше конфекция, но въпреки това той се чувстваше неудобно в него. Яката се беше впила в шията му, а на левия ръкав се виждаше почти незабележимо петънце.

Тук времето беше много по-топло, отколкото в Карачи, и макар да не можеха да го подушат от миризмите на напечен асфалт и керосин, въздухът носеше аромата на тропически лес и влага, идваща от океана. Екваторът лежеше само на сто трийсет и шест километра в южна посока.

Хуан си погледна часовника, един изцяло черен „Мовадо“, не по-дебел от лист хартия.

— Разполагаме с цял час. Чудесно.

Макар че им предложиха удължена лимузина, те предпочетоха не толкова показен транспорт до града. Трафикът беше направо убийствен, но въпреки това хората си оставаха крайно учтиви. Не се чуваха клаксони, никой никого не засичаше. Това накара Хуан да си спомни, че въпреки своето богатство и изтънченост Сингапур на практика е полицейска държава. Свободата на словото беше силно ограничена, а ако се изплюеш на тротоара, може да отнесеш бой с бамбукови пръчки. Тези мерки бяха създали хомогенно население, уважаващо закона, затова никой не ги засичаше, нито показваше среден пръст.

Тяхното местоназначение започна да се показва край водата в три грациозно извити бели кули, всяка извисяваща се на повече от петдесет етажа. Върху им имаше платформа, която се простираше на около триста и двайсет метра, стърчаща най-малко шейсет метра извън третата кула. Това съоръжение беше известно като „Скай Парк“ и дори от това разстояние виждаха очертанията на дърветата и храстите, които го украсяваха. В края на тази част от небесния парк, която гледаше към марината, се простираха три безкрайни плувни басейна, съдържащи почти милион и половина литра вода.