Клайв Къслър - Джунглата

— Осъществила се жена — отбеляза Хуан.

— Доста — съгласи се Макс. — Бих ти показал и снимка, но ти веднага ще започнеш да точиш лиги. Както и да е. Тя и неин приятел тръгнали пеша из Бангладеш. Като съдя по записите от джипиеса, които ни прати баща й, се е отправила по най-прекия път до границата с Мианмар и е продължила пеша.

— На мен ми звучи като умишлено — подхвърли Линк, след като си допи бирата. Половинката приличаше на тристамилилитрова в лапата му. — Той има ли представа какво прави там?

— Не. Обясни, че рядко му казвала какво възнамерява да прави. Останах с впечатлението, че между тях има известна хладина. Когато проверих миналото му, излезе, че когато Солей била на седемнайсет, родителите й се развели. Той се оженил отново само няколко месеца след това.

— Къде е майката? — попита Хуан и невъзмутимо изтръска пепелта от пурата на вече мръсния под.

— Умряла е от рак на панкреаса преди няколко години. Преди това е живяла в Цюрих, където сега е домът на Солей.

— А каква е историята на таткото?

— Работи за една от онези швейцарски банки, където съмнителни люде като нас си държат паричките. Мърф и Стоун не можаха да открият нищо по-така чрез законните и не толкова законни финансови канали. Доколкото можем да кажем, Кроасар спазва законите.

— Пита ли Лангстън? Може да излезе личният банкер на Бин Ладен.

— Всъщност е помогнал на агенцията да проследи средства, преведени на терористите от „Джемаа Ислямия“.

— Дали това не е отмъщение? — помисли Кабрило на глас. — Да не са я отвлекли?

— Засега всичко е възможно — отговори Макс. — Може да е така, може да са местни наркобарони, а може телефонът й да се е скапал и докато си говорим, тя да продължава да скита из планините.

— Преди колко време е изгубил връзка с нея? — попита Линк.

— Тя се обаждала веднъж седмично. Преди четири дена пропуснала. Кроасар изчакал един ден, преди да се задейства. Звъннал на своята връзка в Ленгли покрай прането на пари и накрая успял да се свърже с Детето.

— Телефонът й през цялото ли време е предавал нейните координати?

— Не — обясни Макс. — Включвала го само когато е трябвало да се обади.

Хуан отново изтръска пепел от пурата си.

— Така, както излиза, може да е била отвлечена преди дванайсет дни.

— Да — кимна Макс мрачно.

— И всичко, с което разполагаме, са последните й джипиес координати отпреди единайсет дена?

Този път Макс само кимна.

— Няма да е лесно. Говорим за малка игла и голяяяма купа сено.

— Пет милиона гущера, за да направим опит.

Бяха прекъснати от Джулия Хъксли. Тя влезе от коридора, който свързваше шестте каюти на палубата — всички бяха опърпани като щурманския мостик.

— Какви са данните? — попита Хуан.

— Физически е наред. Има няколко дълбоки контузии по гръдния кош и корема, ръцете и стегнатото си дупе. Доколкото мога да кажа, няма навяхвания, но твърди, че коленете и глезените го болят ужасно. Дай му една седмица почивка и ще стане като нов. Трябва да проведа няколко изследвания в лабораторията, но от онова, което ми каза, излиза, че е здрав като бик. Нямам основания да се съмнявам.

— Прати го при нас. Благодаря.

— Не, аз ти благодаря.

Няколко минути по-късно Лоулес дойде на мостика. Беше облякъл чиста тениска, извадена над камуфлажните панталони. Той се оглежда известно време.

— Май не плащате достатъчно на чистачката.

— Ами тя е в отпуск от 2002-ра — обясни съвсем сериозно Кабрило. — Както и да е. Докторката каза, че си наред, а аз вярвам на думата й. А ти какво ще кажеш?

— Председателю Кабрило, трябва да бъда откровен с теб — отговори Мак Ди. — След като се качих на борда, взех да премислям. Ти каза, че изкарвате дори печалба, но да живея на тази гемия не е моята представа за удоволствие.

— Ами ако ти кажа, че под цялата тази ръждива обвивка се крие по-луксозна обстановка, отколкото на много богаташки яхти?

— Ще отговоря: око да види, ръка да пипне.

— Хуан? — подвикна предупредително Макс.

— Няма нищо — успокои го Кабрило. — Само една малка проба.

После махна на Лоулес да го последва. Те се спуснаха по едно вътрешно стълбище, после минаха по няколко опушени коридора, докато не стигнаха столова без прозорци. По потъмнелите сиви стени висяха кичозни туристически плакати. Зад прохода в тезгяха лежеше кухнята, от която на инспекторите по безопасност на храните щеше да им се доповръща. Сталактити от вкоравена мазнина висяха от абсорбаторите над печката с шест плочи, а над мивката, пълна с мръсни съдове, се въртяха толкова мухи, колкото самолети над Франкфуртското летище в натоварените часове.