Клайв Къслър - Джунглата

Толкова можеше да се види от разстояние. Едва когато хеликоптерът наближи, започнаха да изплуват подробности. Корабът беше покрит с ръжда, корито, което още преди години е трябвало да бъде нарязано за скрап. Навсякъде по корпуса и надстройките се виждаше лющеща се боя, сякаш съдът бе заразен от някаква морска екзема. Самата боя беше смесица от различни по цвят слоеве, размазвани през годините един върху друг без ни най-малка грижа за естетиката. Палубата беше покрита с ръжда на локви, стекли се от шпигатите и клюзите, и бе набраздила страните на надстройката като някакво странно червеникаво гуано.

Навсякъде се търкаляха потрошени машинарии, маслени варели и различни други боклуци, включително необяснимо попаднали там перална машина и огромна задна гума за трактор.

— Вие май се бъзикате с мен — измърмори Мак Ди, когато пред него се разкри цялата истина за кораба. — Това някакъв номер ли е?

— Може и да не е красив — обади се Гомес, — обаче със сигурност е грозен.

— Повярвай, той не е това, което изглежда — увери го Хуан. — Засега няма да те допуснем до никоя от тайните, които крие, а те наистина съществуват.

— Какви? Че е транспортният кораб, с който Теди Рузвелт 19 19 Американски президент, който през испано-американската война дебаркира в Куба и участва в освобождаването й. — Б.пр. е пристигнал в Куба?

Хуан се засмя.

Обади се Линк:

— Не. „Орегон“ е първият опит на Ной да построи прочутия си ковчег.

— С готовност ще го повярвам.

Гомес зави към кърмата на кораба, където близо до последния трюмен люк имаше маркирана хеликоптерна площадка. Наблизо беше застанал един от екипажа, в случай че пилотът има нужда от помощ при кацането, но той не се нуждаеше от указания. Зависна машината точно над голямото избеляло „Х“ и я спусна точно в центъра. Изгаси двигателя, неговият несекващ вой се смени с тишина и когато оборотите на винта паднаха, перките му се видяха и започнаха да забавят своя бяг.

— Дами и господа, добре дошли на „Орегон“ — обяви Гомес. — Температурата в момента е двайсет градуса. Часът е единайсет и половина местно време. Имайте предвид, че вещите в багажниците над главите ви може да са се разместили по време на полета. Благодарим, че летяхте днес с нас и се надявам отново да ни изберете.

— Забрави — отговори му Линда, докато отваряше пътническата врата. — Програмата ви за бонуси не я бива, а фъстъците бяха гранясали.

Хуан отново се възхити от екипа, който беше събрал. Преди по-малко от дванайсет часа се търкаляха надолу по планински склон, докато към тях се носеше ракета „Хелфайър“, а сега се шегуваха, сякаш нямаха никакви грижи на този свят. Напомни си, че не бива толкова да се изненадва. Това беше живот, който те сами бяха избрали. Ако не можеха да се шегуват с него след преживяното, нямаше да оцелеят и пет минути.

Макс Хенли се показа от безопасното убежище на надстройката. За да се защити от слънцето, носеше изтъркано бейзболно кепе с емблемата на „Доджърс“, което покриваше останките от рижата му коса. Ръстът му беше малко по-висок от среден и годините бяха почнали да си проличават по нарасналата талия и плетеницата от бръчици в ъглите на очите. Обаче още се движеше добре, а дланите му с размер на наковалня показваха, че може без проблеми да се грижи сам за себе си. Носеше тъмен гащеризон, на единия лакът на който се виждаше мазно петно, а това означаваше, че току-що се е качил от машинното отделение с революционния двигател на „Орегон“. С него беше и доктор Джулия Хъксли. Хъкс, която бе получила медицинската си подготовка във военния флот, носеше ушита по поръчка престилка, която подчертаваше пищните й като на плакат от 50-те години форми. Косата си беше вързала на конска опашка. Когато работеше върху пациент, тя беше оживена и доста безцеремонна, но през останалото време добродушна и лесна за общуване. Беше лекувала Хуан, когато преди години по време на мисия за Националната подводна и морска агенция една китайска канонерка отнесе част от крака му.

Беше ръководила рехабилитацията, която го превърна от човек, който не можеше да ходи, в мъж, годен да тича с километри без никакво накуцване. Тя и Макс бяха единствените хора на света, които знаеха, че липсващите стъпало и глезен го болят всяка минута от деня.

Това се наричаше фантомна болка — общо преживяване на всички с ампутирани крайници. Обаче за Хуан нямаше нищо фантомно в нея. Макар да не можеше да види или докосне крака си, това не означаваше, че проклетият израстък не боли през цялото време.