Клайв Къслър - Джунглата

— Корав рейнджър, а?

— Мачо 101 е първият урок, който научават във Форт Бенинг — съгласи се Хуан и прекъсна връзката.

В главната кабина на частния самолет Линда се беше надвесила над Сети и проверяваше състоянието му. Попита я как е момчето.

— Приспивателното започва да изветрява. Не ми се ще да рискувам и да му дам още, но и не искам да се събуди, преди да го предадем.

— Чакат ни с въздушна линейка. Ако му дадеш само малко, ще успеят да го промият.

— Добре.

Линк и Мак Ди си разменяха истории за войната в Афганистан. Линк беше един от първите на афганистанска територия, а Мак Ди бе пристигнал в страната няколко години по-късно. Те нямаха общи познати, но ситуациите, в които бяха изпадали, обикновено си приличаха, особено когато се е налагало да се оправят с местните.

— Простете прекъсването — намеси си Хуан. — Мак Ди, можем ли да поговорим?

— Разбира се — остави рейнджърът бутилката минерална вода, от която отпиваше, и закуцука след председателя към задната част на самолета. — Какво има?

— Как се случи?

Лоулес веднага схвана за какво го пита.

— Трима души охранявахме пакистански телевизионен екип. Аз и двама местни, с които бяхме работили и преди това. Бяхме на около час път от Кабул, когато операторът поиска да спрем. Казах му, че идеята е кофти, но той настоя, че става дума за спешен случай. Наоколо беше чисто, затова си казахме, добре, какво толкова. Спряхме и едва колелата спряха да се въртят, от нищото изскочиха дузина талибани. Бяха се крили под одеяла, заринати с пясък. Съвършена засада. Дори не успях да стрелям. Телевизионният екип беше измама. Убиха двамата афганистанци още там и ме вързаха като коледна пуйка. Задигнаха пикапа ни, а останалото вече го знаеш. В един момент ме прехвърлиха в багажника на кола. Сигурно преди да влезем в Пакистан, но не съм сигурен. Когато им се удадеше възможност, ме млатеха и се хвалеха как ще стана звезда в арабската разновидност на Ютюб.

Говореше така, сякаш разказваше нечия чужда съдба. Кабрило заподозря, че спомените му са още прекалено живи в паметта. Обаче можеше да каже, че Лоулес съжаляваше за случилото се с двамата афганци повече, отколкото за собственото си пленяване.

— Предполагам — каза Хуан, — вече си се досетил с какво се занимаваме.

— Частна сигурност като „Фортран“.

— Не само. Събираме разузнавателна информация, даваме консултации и провеждаме операции за Чичо Сам, когато той не иска в никакъв случай да бъде замесен. Обаче тази работа сега се разсъхна по причини, които в момента не са интересни. Проверяваме внимателно клиентите си. Работим само за добри момчета, ако разбираш какво искам да кажа. Освен това внимаваме да не попаднем в радарите, затова много малко хора знаят кои сме. Например твоите началници във „Фортран“ нямат представа. Няма да ни видиш в медиите, защото действаме така, че да не правим грешки и да не оставяме следи.

— Звучи ми като много добър екип — отбеляза Лоулес безстрастно.

— Най-добрият в работата си — похвали се Хуан. — Всеки член е грижливо подбран и когато се приема нов, всички имат право на глас.

— Да не би да ми предлагаш работа?

— Временно. Преди няколко месеца изгубихме човек. Казваше се Джери Пуласки. Той беше онова, което наричаме стрелец, корав военен ветеран. Използвахме го, когато работата ставаше напечена и предстоеше битка. Ти ще заемеш неговото място.

— Главно в този район ли работите?

— Не. Всъщност за пръв път сме тук. Районът бъка от фирми като твоята и „Блекуотър“ или както там се наричат. Бързаме да им оставим терена. Това спасяване беше еднократна операция.

— Договорът ми с „Фортран“ изтича след няколко месеца — обясни Лоулес.

— Не смяташ ли, че след случилото се ще те пуснат да си вървиш?

— Да, вероятно — провлече той. — Ъъъ, слушай, аз трябва да издържам едно малко момиченце.

Той направи пауза и преглътна.

— Нашите я гледат и имат нужда от парите, които изкарвам.

— Колко ти плащаха? — попита Хуан направо. Мак Ди му назова сумата и той прецени, че е разумна.

— Добре, ще продължиш със същата заплата по време на изпитателния срок. След това, ако нещата се развият както трябва, ще станеш пълен член на Корпорацията и ще получиш дял от печалбата.

— Значи имате печалба, а?

Кабрило отговори на въпроса с въпрос.

— Колко смяташ, че струва този самолет?

Лоулес плъзна поглед наоколо.

— Частен самолет като този? Около петдесет милиона.

— Петдесет и четири, за да бъдем точни — обясни Хуан. — Платихме в брой.