Клайв Къслър - Джунглата

Абдула беше замръзнал на мястото си. Вече му минаваше мисълта, че ще остане тук вечно. Ако се намираше на изоставена платформа, нямаше причина някой да дойде тук. Беше в капан.

Не, каза си той. Не беше избегнал хеликоптерна катастрофа, за да умре на някаква изоставена петролна платформа. Пушекът, помисли си той. Сигурно някой ще го види и ще дойде да проверят какво става. Тогава му хрумна, че пушек се издига от всяка платформа околовръст, а огънят нямаше да гори дълго. Вероятността, преди той да загасне, някой прелитащ хеликоптер или минаващо корабче да го видят, не беше особено голяма.

Обаче, ако видеше нещо да приближава, Абдула би могъл да запали друг огън.

Да, точно това щеше да направи. Той си пое няколко пъти дълбоко дъх. Ръцете му вече не трепереха толкова силно, а свитият му на възел стомах бе започнал да се отпуска. Усмихна се на късмета си и скоро се заля в звучен смях. Щом се върне в службата, ще стане герой. Сигурно щяха да го повишат или най-малкото да му дадат платена отпуска. Абдула винаги бе съумявал да открие нещо хубаво и в най-лошото положение. Беше оптимист и май винаги е бил такъв.

Забеляза голям пожарогасител и макар още да се страхуваше от взрив, отиде да го вземе. Горещината беше жестока, но щом заля пламъците с химическото вещество, те бързо спаднаха. Изглежда пожарът бе избухнал от изтеклото от двигателя гориво, но по-голямата част се беше стекла през металната решетка. Абдула беше благодарен, че тялото на пилота не е много обезобразено от пламъците.

След като се справи с това, реши, че може да напусне временно палубата, за да огледа жилищния блок. Вътре можеше да са оставили работеща радиостанция. Той се върна обратно и скоро откри люк, който водеше в четириетажния блок, но се оказа заключен с верига и катинар.

Без да се замисля, Абдула се зае да оглежда палубата, докато не откри метална тръба, която му се стори подходяща за целта. Пъхна я между лъскавата верига и халките и я натисна с все сили. Брънките и катинарът не помръднаха, но една от халките, заварени за сградата, се изкриви и откъсна. Той остави тръбата на палубата и бутна вратата на люка. Пантите изскърцаха толкова силно, че настръхна. Не беше отваряна от месеци. Вътре коридорът беше потънал в сумрачни сенки. От малък джоб, зашит на ръкава на гащеризона му, Абдула измъкна тънко фенерче и го включи. В министерството бяха раздали на всички и макар и малко, то хвърляше остра бяла светлина.

Стените и подът бяха стоманени, практични, никъде нямаше прах. Не защото са били почистени, а защото при липсата на човешко присъствие нямаше какво да го създава в затворените помещения. Абдула надникна в няколко канцеларии. Мебелите бяха оставени, както и календар отпреди три години, но никъде не се виждаха папки или каквито и да било документи. Липсваха дори обикновени неща като кламери и химикалки.

Макар платформата да бе стара, тя все още беше твърде ценна, за да бъде зарязана просто така. Ако не нещо друго, от нея можеше да се извади скрап за няколко милиона долара. Инспекторът знаеше, че не е необичайно някоя платформа да не бъде използвана с месеци, но с години? В това нямаше смисъл.

В дъното на коридора видя стълба, която водеше към горния етаж. Бързо се изкачи по нея. Вътре в стоманената постройка, която цял ден се пържеше на слънцето, беше горещо. Имаше две врати на площадката, където се беше спрял. Едната водеше към друг коридор и вероятно към стаите на работниците. Когато отвори втората, го блъсна стена от охладен въздух. Промяната в температурата беше толкова рязка, че той залитна назад, преди да направи няколко крачки и да влезе в огромното помещение.

— По дяволите, какво е това? — попита на глас, несигурен дали да вярва на онова, което се разкриваше пред погледа му.

Едва тогава му светна. Намираше се на Джей-61. Какъв малшанс — това беше единствената платформа, до която служителите на министерството нямаха достъп. Не знаеше причината за тази заповед, освен че тя идва отгоре и недвусмислено му бяха обяснили как при никакви обстоятелства не трябва да стъпва на нея.

Но той не разбираше. Какво толкова? Всичко, което виждаше, беше купчина…

— Ей, ти!

Гласът се чу зад гърба му. Някой се беше приближил по коридора. Абдула се обърна и вдигна ръце извинително.

— Съжалявам, но моят хеликоптер ката…

Мъжът заби юмрук в стомаха на арабина с достатъчно сила, за да го повали на земята. Преди дори да му мине мисълта да се защити, последва втори удар, този път по слепоочието, който го парализира. След това тежък ботуш се стовари в лицето му и Абдула изгуби съзнание.