Клайв Къслър - Джунглата

Щом успя да стабилизира машината, погледна към най-близката петролна платформа. Обикновено имаха хеликоптерна площадка или на покрива на жилищния блок, или — което и беше по-често срещаното изпълнение — площадката се простираше над океана. За свое удивление се оказа в един от малкото райони на петролните и газовите находища, където в момента не се работеше. Видя само една платформа на около пет километра разстояние. Беше от по-старите, полупотопена. Под четирите й яки крака и под водата имаше два огромни понтона, които можеха да се пълнят и празнят чрез помпи, контролирани от компютри. Подобна платформа можеше да бъде закотвена, където и да е по света. Щом се озовеше на мястото, баластните понтони се напълваха с вода, за да я стабилизират, а котвите се забиваха в морското дъно, за да я държат на място. Беше твърде възможно платформата да е изоставена. Не видя многообещаваща струйка дим да излиза от вентилационния комин, а щом наближи, забеляза ръждата и лющещата се боя.

Тогава му хрумна, че това няма значение. Щом веднъж кацне, можеше да посвети пълното си внимание на радиостанцията и да повика помощ.

Сред едноцветната сивота на платформата се виждаше избледнял жълт кръг, обгръщащ едно сивеещо „Х“. Това беше хеликоптерната площадка — стоманена издатина, увиснала на трийсетина метра над водата. Тя не беше плътна, а представляваше решетка, която позволяваше въздушната струя от витлата да преминава свободно и така улесняваше кацането.

Абдула внимателно приближаваше малкия „Робинсън“ все по-близо и по-близо. По палубата не забелязваше движение, нямаше работници на сондата, никой не се показа от жилищния блок, за да види кой идва — призрачна платформа.

Той зависна неуверено и бавно започна да намалява мощността на двигателя, за да се спусне към площадката. Благодари на Аллах, че няма вятър, с който да се оправя. Да удържиш хеликоптера зависнал изискваше същото умение, нужно да балансираш топче за пинг-понг върху хилката. Появата на страничен вятър щеше да е смъртоносна. Машината се клатеше и люшкаше, докато я спускаше. Искаше му се да избърше потта от дланите си. Те лепнеха върху лоста, а капка пот висеше в крайчеца на носа му. Струйки се спускаха и надолу по гръбнака.

Когато реши, че е на около метър и двайсет от решетестата платформа, той решително намали оборотите. Обаче, тъй като не беше свикнал да преценява височини през плексигласовия балон, който продължаваше под краката му, оказа се, че е по-скоро на три метра.

Хеликоптерът се стовари тежко на площадката, а силата на удара го подхвърли нагоре и от рязкото движение той се обърна. Витлата се удариха в металната решетка и се нацепиха, а отломките се посипаха в плискащия се на трийсет метра под нея океан.

Фюзелажът на хеликоптера се блъсна силно в палубата и за щастие остана неподвижен. Ако се беше претърколил, щеше да падне от площадката. Абдула не знаеше как да спре двигателя, а и единствената му грижа беше да се измъкне от кабината. Всеки, който е гледал толкова екшъни, колкото него, знае, че след катастрофа автомобилите, самолетите и хеликоптерите винаги избухват.

Той разкопча колана си и прекрачи през неподвижното тяло на пилота, а страхът потисна отвращението му от допира до мъртвата плът. Зад кабината четирицилиндровият двигател „Лайкоминг“ продължаваше да вие. Абдула успя да отключи пилотската врата и я отвори нагоре, така че тя легна успоредно на фюзелажа. Трябваше да стъпи на хълбока на мъртвеца, за да може да се набере и да се измъкне от кабината.

Не му ли лъхна на бензин?

Нов пристъп на страх го разтърси и той изскочи навън. Щом стъпи на решетката, хукна надалеч от хеликоптерната площадка по посока на жилищния блок — голяма метална постройка, която заемаше една трета от палубното пространство на огромната петролна платформа. Над всичко се издигаше сондажната кула — изтъняваща нагоре плетеница от метални пръти, заради която приличаше на умалена Айфелова кула.

Абдула стигна до края на жилищния блок и се обърна да погледне назад. Не видя огън, но от двигателния отсек на хеликоптера излизаше дим, който ставаше все по-гъст.

И тогава му хрумна ужасната мисъл, че пилотът може да не е мъртъв. Не знаеше какво да прави. Димът ставаше все по-гъст. Виждаше в кабината през плексигласовата й предна част. Не помръдваше ли пилотът, или въздухът трепкаше заради горещината?

Той тъкмо направи предпазлива крачка в посока на хеликоптера, когато в основата на издигащия се стълб от пушек се показаха пламъци. Не беше като драматичните взривове на холивудските и хонконгските режисьори, а постоянен огън, който постепенно обгърна целия летателен апарат. Ревът на пламъците заглуши виенето на хеликоптерния двигател. Димът се издигна високо в небето.