Клайв Къслър - Джунглата

Точно както след първия обратен завой, талибанският пикап бе намалил, за да може картечарят да открие огън по оголения покрив на автобуса. Той току-що бе наклонил цевта на триногата, така че да сочи към автобуса, а пръстите му започнаха да упражняват нужния натиск върху, спусъка, когато самоделната бомба, невидима в мрака, която беше паднала встрани от пътя на не повече от метър и половина от него, избухна в облак прах, пламъци и дъжд от метални парчета.

Старата „Тойота“ беше напълно изхвърлена от платното и започна да се плъзга по каменистия склон надолу към пътя под тях. Картечарят беше изчезнал след взрива, а шофьорът и чалмалията на пътническата седалка излетяха през отворилите се врати, когато пикапът се обърна на покрива си.

Точно тогава Мак Ди Лоулес им спаси живота, макар че рискува да ги убие.

За разлика от останалите, които се бяха загледали дали пикапът няма да се стовари върху автобуса, докато се търкаля надолу по хълма, той стрелна поглед нагоре към небето над долината и видя в мрака странно проблясване като ореол. Виртуалният пилот пред компютърния екран с джойстик в ръка беше получил разрешение да изстреля своята ракета „Хелфайър“.

Лоулес въобще не си направи труда да вика. Стрелна се напред, профучавайки край замаяния Франклин Линкълн и стигна до шофьорското място за по-малко от секунда. Хвана волана още преди Еди да осъзнае, че е той, и го завъртя докрай.

Предната гума потъна в мекия банкет, когато автобусът излезе от пътя, последвана бързо от задните, и машината се обърна настрана, запращайки пътниците към дясната стена. Чу се трясък на стъкла, но преди още някой да беше успял да падне на пода, автобусът се претърколи отново и легна върху покрива си.

Половин секунда по-късно ракетата с осемкилограмов насочен заряд се заби в скалистия склон на мястото, където щеше да е автобусът. Взривът напомни малък вулкан заради прахта и отломките, които бликнаха от дупката, която беше изровил в скалата.

Като влак беглец автобусът продължаваше да се плъзга по стръмния склон, разтърсвайки и подмятайки безпомощните пътници. Машината се заби в храсталаци точно преди да полети през ръба на пътя, изсечен в планинския склон. Скоростта му намаля и той се килна на една страна и застана на колелетата със стържене, съпроводено от скърцането на окачването. След шумното дрънчене по време на плъзгането и търкалянето по склона, настъпилата сега тишина беше оглушителна.

— Добре ли сте всички? — провикна се Хуан, след като малко се освести. Цялото тяло го болеше.

— Мисля, че съм мъртъв — отговори Линк с несигурен глас. — Или поне така се чувствам.

Кабрило вдигна един REC7 от пода и светна силното му тактическо фенерче. От челото на Линк, където би трябвало да завършва косата му, ако не си бръснеше главата, капеше малко кръв. Забеляза Линда, която се измъкна измежду две седалки, масажирайки гърдите си.

— Мисля, че вече ще си купувам сутиени размер „А“, а не „Б“.

Сега Хуан насочи светлината към Сети. Момчето имаше подутина на челото, където се беше ударило при обръщането на автобуса, но иначе сбруята го бе задържала сигурно на мястото, а лекарствата го бяха опазили от ужаса на случващото се. Направо му завидя.

— Еди, добре ли си? — попита Кабрило, когато стигна предната част на автобуса.

— Вече съм изпълнен с уважение към всичко, що се движи — отговори неясно Сенг и се изправи.

Мак Ди Лоулес лежеше свит на две между стълбите и вратата. Хуан се наведе да го провери и притисна пръст към сънната му артерия, за да усети дали има пулс. Намери го, постоянен и силен, и едва си бе дръпнал ръката, когато Лоулес се размърда.

— Е — започна Хуан, — каква стана тя? Ние ти спасихме задника, а след по-малко от час ти спаси нашите. Мисля, че това си е направо рекорд!

— Без да обиждам никого — завалено се обади Лоулес, — но не бих се захванал пак, ако знаех, че ще боли толкова.

— Нищо ти няма — усмихна се Хуан и пое протегнатата ръка на мъжа. — А ако не е така, вината си е твоя.

Той стана сериозен.

— Мамка му, как успя да я видиш? И как успя толкова бързо да се задействаш?

— Ъъъ, късмет — позволи Мак Ди на Хуан да го издърпа на крака. След това му се усмихна. — И страх, разбира се.

— Добре ли си?

— Да, добре съм — отговори Лоулес. — Съжалявам, но единственото, което ми хрумна, беше да завъртя кормилото.

— Правилно постъпи — успокои го Хуан. — Безумно, но правилно.

Тогава Лоулес каза:

— Мариън.