Клайв Къслър - Джунглата

— Не, сър. Съжалявам, но ме смляха, след като ме плениха. Нямам нищо счупено, но съм целият натъртен.

Той вдигна куртката си, за да покаже синините, които покриваха гърдите и стомаха му в допълнение към лилавия кръг около лявото му око.

— Бих могъл да измина десетина километра по равно, но из тези чукари няма да издържа и един.

— Защо питаш? — полюбопитства Линда.

— Каньонът пред нас може да се превърне в смъртоносен капан, ако съм прав за безпилотника. Мисля да зарежем автобуса и да се върнем към първоначалния си план.

Щеше да е прекалено да поиска от Линк да носи момчето, макар да знаеше, че великанът щеше да даде всичко от себе си. Замисли се дали да не минат прехода на етапи, но колкото по-дълго останеха в района, толкова по-голяма беше опасността да бъдат открити от някой от безбройните блуждаещи наоколо талибански патрули.

— Председателю, имам проблем — внезапно се обади Еди. — Фарове срещу нас.

Кабрило изруга под нос. Точно си беше помислил, че може би ще успеят. Единствените, които се разкарваха нощно време по пътищата, бяха талибаните или техните съюзници от „Ал Кайда“.

— Какво да правя?

— Дръж се спокойно. Може да ни оставят на мира.

Двата лъча светлина, които пронизваха мрака, подскачаха на около осемстотин метра надолу по пътя. След това се завъртяха напряко на пътя пред люшкащия се автобус и спряха на място. Шофьорът на приближаващия се към тях автомобил го беше превърнал в барикада.

Късметът, който извадиха с бягството от селото, ти беше напуснал.

— И сега какво?

— Дай ми секунда — отговори Хуан със същия хладнокръвен тон, който Еди беше използвал малко по-рано. — Каква е колата им?

— Когато успея да разбера, вече ще е твърде късно — отговори Сенг.

— Прав си — отговори мрачно Хуан. Макар да говореше арабски като жител на Рияд, той се съмняваше, че би могъл с приказки да ги прекара през контролен пост — не и придружаван от етнически китаец, негър, русокос младеж, индонезийско момче и типична американка като от рекламите.

— Заобиколи ги и се моли да няма минно поле покрай пътя. Оръжията готови.

— Господин председател — обади се русокосият. — На показалеца ми му няма нищо.

Хуан направи няколко бързи крачки напред и му подаде своя FN 57.

— Как се казваш?

— Лоулес 12 12 Lawless (англ.) — беззаконен. — Б.пр. — отговори той. — Мак Ди Лоулес. Бях рейнджър, преди да мина в частния сектор.

— Мак Ди?

— Съкращение на Макдугъл. Бащиното ми име, което е само малко по-добро от малкото.

— И то е?

Момчето беше красавец и когато се усмихнеше, приличаше на лице от плакат за набиране на войници или на модел на Келвин Клайн.

— Ще ви кажа, когато ви опозная по-добре.

— Дадено.

В слабата светлина, която хвърляха фаровете на автобуса, Хуан видя, че черен пикап е препречил единичното платно. Трима мъже с чалми на главите стояха пред него, а оръжията им сочеха автобуса. Още двамина бойци имаше в откритата каросерия на пикапа. Единият беше приведен над тежка картечница, а другият държеше лентата с големи патрони, сякаш крепи детенце.

— С картечницата ще ни разпердушинят — предупреди Линк — и резултатът е предизвестен.

— Изглежда тези типове не са получили съобщението, че това е автобусът на талибанското магическо пътешествие 13 13 Намек за албума и едноименния филм на Бийтълс Magical Mystery Tour от 1966 г. — Б.пр. — подхвърли язвително Мак Ди. Мнението на Кабрило за момчето се повиши с едно ниво. Според него всеки, който може да подхвърля тъпи шеги преди битка, е наред.

— Ще се промъкна отляво — обясни Еди, — за да поставя кабината на пикапа между нас и тази стара руска тежка картечница, смъкната от кой знае кой БТР.

Хуан вече беше разбрал откъде ще мине Еди, защото това беше най-умният ход в тактическо отношение, затова бе заел позиция под един прозорец от дясната страна на автобуса, а цевта на автомата се показваше съвсем малко над хромирания перваз. В устата си усещаше метален вкус, защото в кръвообращението му беше нахлула поредната доза адреналин.

Още три метра. Еди намали леко, за да помислят, че се готви да се подчини на мъжете, охраняващи контролния пост, но не спря напълно. Никой от наредените пред него още не изглеждаше твърде загрижен, но щом усетиха, че нещо става, единият от чалмалиите вдигна ръка — универсален жест, който им показваше, че трябва да спрат.

Това беше знакът, който Сенг очакваше. Той настъпи газта и внимателно зави, стъпвайки на тесния чакълен участък. Прахоляк се вдигна под тежката машина и се зарея на облак около задницата.