Клайв Къслър - Джунглата

Кабрило не обръщаше никакво внимание на драмата с автобусния двигател. Очите му бяха залепнали на задния прозорец, търсейки някакви признаци, че ги преследват. От тясната уличка между две къщи изхвръкна човек. Хуан държеше автомата на рамо и пусна откос от три куршума. По пода на автобуса се посипаха късчета стъкло, а куршумите смляха земята пред краката на мъжа. Трите облачета прах, които се вдигнаха пред него, го накараха да се закове на място, от което загуби равновесие и се стовари на земята.

Хуан отбеляза мимоходом, че мъжът не беше си направил труда да се въоръжи, преди да хукне да види какъв е този шум от двигател. Можеше да го застреля, но вместо това го остави да хукне назад, за да се скрие.

— Еди? — извика Кабрило през рамо, сигурен, че изстрелите бяха събудили всички джихадисти в радиус от километър.

— Само секунда — извика той в отговор, макар в гласа му да не се долавяше и следа от напрежение. Такъв беше Еди — хладнокръвен и в най-тежките мигове.

Кабрило огледа улиците колкото можеше по-добре. Видя, че някои от прозорците вече светят. След минути цялото село щеше да ги погне. Макар че автобусът би бил добра позиция за отбрана, екипът не разполагаше с муниции за продължителна престрелка. Ако в следващите няколко секунди не успееха да се измъкнат, бягството им щеше да се провали.

Моторът заработи, но Еди не му остави време да загрее, а включи на скорост и натисна газта докрай. Старият автобус се метна напред като подплашен носорог, а изтритите задни гуми превъртяха, изхвърляйки струя дребни камъчета и прахоляк.

Двамина стражи се показаха от същата уличка като първия мъж и веднага откриха огън от хълбок с автоматите, в сляпа ярост бълвайки откос след откос неприцелен огън. Нито един куршум не улучи автобуса, но стрелбата прикова Хуан на пода, а когато се изправи, за да провери какво е положението, мъжете вече се бяха скрили зад ъгъла. За да ги задържи по местата им, той пусна кратък откос към уличката.

Автобусът ускоряваше като анемичен охлюв, така че докато напускаха площада, бяха изложени на още огън от тесни улички и иззад каменни стени. Един откос разби прозорците отдясно, посипвайки хората вътре със стъклени парченца. Неочаквано стрелбата от тази страна секна, а куршуми се посипаха по покрива и заотскачаха с искри от капака на двигателя.

Малко по-късно вече бяха свободни, минаха покрай джамията, пред която сивобрадият имам ги изгледа с източен фатализъм, докато профучаваха с ревящ двигател. Неколцина джихадисти бяха изскочили на площада с вдигнати във въздуха автомати, сякаш бяха спечелили голяма победа.

Да си мислят каквото щат, каза си Хуан, когато се стовари на една от твърдите седалки. Тапицерията отдавна се беше изпокъсала и той почувства как една от металните подпори се заби в задника му. Това малко неудобство му припомни много по-големия проблем, пред който може би все още бяха изправени. Автобусът принадлежеше на някакъв талибански командир, човек, когото Кабрило беше сигурен, че е разпознал, но без да си спомня името му. Бе почти сигурно, че е под наблюдение от американските военни. Макар че операторите може би не бяха разбрали какво се случи току-що в селото, ако искаха този тип мъртъв, сега беше моментът безпилотникът да изстреля ракетата.

Той се промъкна до разбития заден прозорец и огледа небето. Еди го видя в пукнатото огледало за задно виждане и се провикна:

— Има ли някакви проблеми отзад?

— Не на земята, но ми се стори, че чух безпилотник, докато чакахме да нахлуем в къщата, и ако предположението ми е вярно, този автобус вози голяма мишена на покрива си.

През първите няколко километра след селото пътят следваше дъното на долината, осеяно с големи открити ниви от двете страни. Тъй като преди мисията беше проучил топографските карти, Хуан знаеше, че той ще започне да се изкачва и извива в поредица почти обратни завои. Отляво на пътя беше стената на пролома, а десният му край беше ръб на отвесна, замайваща пропаст. Щом веднъж навлезеха в тази част на пътя, нямаше да имат никаква маневреност.

Ако Хуан даваше заповеди в „Крийч“, щеше да изчака да се спуснат наполовина и едва тогава да насочи ракетата към горещия ауспух. Имайки това на ум, той наду гърди, за да надвика рева на мотора:

— Ей, войнико?

— Аз ли? — попита русокосият.

— Зная имената на всички останали. В състояние ли си да повървиш двайсетина километра?

Кабрило оцени високо, че мъжът се замисли, преди да отговори.