Клайв Къслър - Джунглата

Предадоха спящия Сетиаван на разплаканата му майка на пистата между самолета на Корпорацията и наетия „Сайтейшън“, преоборудван като болница. Бабата също лееше сълзи, а дядото наблюдаваше стоически ставащото. Бяха се погрижили имиграционните и митническите власти да си затворят очите.

Пренесоха момчето на самолета, чиито двигатели вече работеха, и веднага щом вратата се затвори и заключи, машината започна да рулира.

Хуан беше планирал да отпрати самолета, но предвид новата задача, нареди на пилота да го остави на хангар и да си намери хотел в града. Натовариха оръжията и екипировката си в обикновени найлонови чували и закрачиха към площадката, на която зад ограда от телена мрежа на около двеста метра от главния терминал на международното летище бяха подредени хеликоптери. Всички машини бяха цивилни. Повечето бяха бели с цветни линии по носовете и отстрани по фюзелажите. Един обаче беше лъскав и черен и имаше заплашителното излъчване на боен хеликоптер, макар да не се виждаха оръжия. Това беше MD 520N 17 17 „Макдонъл Дъглас“ — Б.пр. на Корпорацията — модерна машина, която изхвърляше отработилите газове през опашката, вместо да разчита на още един винт. Тази система, наречена НОТАР 18 18 No Tail Rotor (англ.) — буквално „без опашен винт“. — Б.пр. , го правеше най-тихия задвижван от турбина хеликоптер в света.

Пилотът видя четиримата мъже и жената да се приближават и започна да натиска бутони, за да пусне турбината.

Щеше да им е тясно, но MD 520 разполагаше с достатъчна мощност, за да ги закара до „Орегон“.

— Изглежда е минало добре — посрещна пилотът Хуан, когато отвори вратата за пътници и пъхна торбата си под седалката.

— Нищо особено — отговори Кабрило по обичайния начин.

Джордж „Гомес“ Адамс обаче можа да определи по самодоволната им походка, докато наближаваха, че нещата са били на косъм, обаче са успели да се справят.

— Кой е новият?

— Мак Ди Лоулес. Наемник на „Фортран“, пленен около Кабул. Стори ми се прахосничество да оставя да му отрежат главата.

— Ще го задържим ли?

— Може би.

— Не харесвам типове, които изглеждат по-добре от мен — оплака се Гомес. Малко мъже можеха да съперничат на тънките му коцкарски мустачки и външен вид на кинозвезда.

— Ще трябва да се справиш с конкуренцията — усмихна са Хуан.

— Точно така — погледна Адам през рамо и подаде ръка на Мак Ди. — Ако не ме прецакваш с дамите, всичко ще бъде наред.

Беше очевидно, че Лоулес не разбира какво иска да му каже, но въпреки това стисна ръката на Адамс.

— Няма проблеми. Ако не катастрофираш, докато съм на борда, ще бъде дори повече от наред.

— Дадено.

Гомес насочи вниманието си към хеликоптера и се свърза с контролната кула, за да получи разрешение за излитане.

Хуан се обърна към Лоулес.

— Когато стигнем на кораба, веднага ще използваме подсигурена връзка с фирмата ти. Сигурно са луднали вече. Също и вашите вкъщи, ако са им съобщили.

— Съмнявам се, че от „Фортрам“ вече са им се обадили. Бях отвлечен преди по-малко от четирийсет и осем часа.

— Чудесно, значи няма защо да се тревожим за това.

Минута по-късно турбината изрева, когато Адамс подаде газ, фюзелажът потрепери, но щом плазовете се отлепиха от бетонната площадка, всяко напрежение изчезна.

Гомес се пребори с инстинкта си да даде пълна газ, затова започнаха спокойно да се издигат и полетяха над мангровите дървета и блатистата равнина на север от прострелия се нашироко петнайсетмилионен град. Гъст облак смог намали драматично видимостта, така че небостъргачите и жилищните блокове на Карачи се виждаха неясно под тях. Всичко имаше вид на ръждясало — сградите, въздухът, дори водата в заграденото вътрешно пристанище. Само на запад, където лежеше океанът, човек можеше да види истински цветове. Водата беше сапфирено тъмносиня. Те прелетяха над Чайна Крийк, където лежеше главното пристанище, и Баба Ченъл, който водеше към открито море. Той гъмжеше от всякакви плавателни съдове, които чакаха своя ред да пристанат на кейовете.

Прелетяха над бариерните острови и скоро смогът отстъпи на чистия въздух. Слънцето хвърляше ослепителна сребриста ивица върху вълните, докато се издигаше все по-високо на небето зад тях.

Още кораби плаваха към пристанището или напускаха неговия район, натоварени със стоки. Килватерите им белееха като малки белези. Зад един от корабите пред тях обаче нямаше килватер.

По модерни стандарти беше средна големина, макар дължината му да надвишаваше сто и седемдесет метра. Контейнеровозът, който минаваше край десния му борд, беше два пъти по-дълъг. Местоназначението на Кабрило и хората му беше и стар модел. Строен преди морският транспорт да премине към стандартизирани контейнери, той можеше да превозва своите товари в пет дълбоки трюма, които се затваряха с люкове и се обслужваха от чифт изтъняващи към върха кранове. Надстройките се издигаха в средата на кораба и завършваха с един-единствен димоход. Крилете на мостика и пасажите висяха по него като огънати противопожарни стълби. На главната палуба имаше две спасителни лодки на лодбалки. Носът приличаше на брадва, а ветрилообразната кърма притежаваше малко от елегантността на чаша за шампанско.