Клайв Къслър - Джунглата

Хуан се насочи към един от плакатите на стената срещу входа. На него имаше красива таитянска девойка по бикини, застанала на брега пред горичка палмови дървета. Той доближи лице до нея, сякаш се опитваше да надникне в пъпа й.

Една част от стената се отвори с щракане. Вратата беше толкова умело прикрита, че Лоулес нищо не бе забелязал.

Кабрило се изправи и обясни:

— Скенер на ретината — после отвори вратата докрай.

След това махна на Лоулес да надникне.

Той направо се опули. Килимът на земята беше яркочервен и толкова дебел, че можеше да скрие готов за скок лъв. Стените бяха покрити с полирана махагонова ламперия. Таванът над нея изглеждаше като гипсокартон, но това не можеше да е истина, защото в открито море корабът вибрира прекалено силно. Беше оцветен в светлосиво с отсянка на бледомораво — много отпускащо и успокояващо. Осветителните тела бяха подбрани с вкус аплици или кристални полилеи.

Лоулес не беше изкуствовед, но знаеше, че картините в позлатени рамки са истински, и дори разпозна една, макар да не успя да си спомни името на Уинслоу Хомър 21 21 Амер. художник и литограф. — Б.пр. като неин автор.

Това не беше коридорът на някакъв потрошен стар товарен кораб. Сякаш беше изваден от петзвезден хотел — мамка му, дори осемзвезден, доколкото можеше да определи.

Той погледна към председателя с изписано по лицето объркване. Хуан започна да отговаря на незададения въпрос:

— Онова, което видя горе, е маскировка. Ръждата, мръсотията и жалкото състояние на оборудването. Направено е така, че „Орегон“ да изглежда колкото може по-безвреден. Анонимността е важна част от играта. С този кораб можем да влезем във всяко пристанище по света, без да събудим подозрения. Като на магистралата. Всички забелязват ферарито и поршето, но никой не обръща внимание на някоя „Тойота Корола“ отпреди пет-шест години.

— Най-хубавото — продължи той — е, че разполагаме със средства и начини да маскираме неговия силует и да сменим името му. Корабът никога не е един и същ при различните мисии. Наричаме го „Орегон“, обаче това име рядко е изписано на носа и кърмата.

— Значи останалата част от него…?

— Да, подобна е на тази — потвърди Хуан и посочи надолу по коридора. — Всеки член на екипажа има своя лична каюта. И да добавя — определена сума за обзавеждане. Разполагаме със спортна зала, басейн, доджо, сауна. Нашият главен готвач и неговият помощник са обучавани в „Льо Кордон Бльо“. Вече се запозна с нашия корабен лекар и както можеш да предположиш, тя поиска и получи оборудване по последна дума на техниката.

— А оръжия?

— Разполагаме с пълен арсенал — от пистолети до РПГ.

Още не беше време да му каже, че самият „Орегон“ представлява плаващ арсенал и беше способен да съперничи на повечето бойни кораби. Това и някои от останалите тайни на кораба щяха да останат скрити, докато Лоулес не завърши изпитателния си срок.

— Е, а сега какво ще кажеш?

Лоулес се усмихна и му протегна ръка.

— Ще се обадя във „Фортран“ и ще ги предупредя, че напускам.

Някъде отдолу се чу възглас на невидим член на екипажа от женски пол, но гласът не беше на Хъкс или Линда. Очевидно новината за новака с външен вид на Адонис вече се беше разнесла.

— Това ще отнеме известно време — продължи Мак Ди — и аз вероятно ще трябва да се върна в Кабул. Сигурно разследват отвличането ми. Трябва да си прибера паспорта и личните вещи.

— Няма проблеми — увери го Хуан. — Ще ни трябват няколко дни, за да заемем позиция за следващата задача. Ще ти дадем един от нашите кодирани сателитни телефони и номера, на които да ни търсиш. Ще изпратя самолета да те вземе.

На Хуан изведнъж му хрумна нещо.

— Между другото, как си с търсенето на следи?

— О, аз съм индианец по душа. Прекарвах летата си в ловуване из горите и блатата. Татко се шегуваше, че кучетата носят пушкалата, а аз следвам миризмата.

Накрая решението дали да изпратят преден отряд в Читагонг, главния пристанищен град на Бангладеш, или да изчакат и заобиколят с „Орегон“ полуостров Индустан се улесни от факта, че корабът не беше плавал там и никой от техните контактни лица не разполагаше с доверен човек в района. Ако не можеха да бъдат сигурни, че ще получат екипировката и припасите, от които имаха нужда, нямаше смисъл да се изпраща авангард.

Щяха да изгубят пет дни, докато корабът заеме позиция — пет дни, през които следата щеше да изстине още. Докато това глождеше Кабрило и останалата част от екипажа, искането за лична среща с Ролан Кроасар беше допълнителна досада.