Клайв Къслър - Мираж

– Нали знаеш какво има в Контейнера?

– Никой не ми е казвал, но мога да предположа.

Шефът, който до този момент се беше държал приятелски, сниши глас и погледът му стана пронизващ.

– Бих те посъветвал да не правиш никакви предположения. Ако нещо се случи с него, всички, които познаваш и обичаш, ще умрат.

Хуан изчака малко, преди да отговори.

– Няма нужда от подобни заплахи. Работили сме заедно в миналото, ще го правим и занапред. Плащате ми добре за риска. А аз плащам добре на екипажа. Така всички са доволни. Не виждам смисъл да си усложнявам живота, както и техния, разрушавайки това печелившо сътрудничество.

Иракчанинът запази суровото си изражение и кимна.

– Чудесно, мисля, напълно се разбрахме.

– Да, точно така. След десет дни ще бъда на котвено място 43С в пристанището на Джакарта – каза Кабрило. После добави: – Както вие ми се доверявате за Контейнера, така и аз ви се доверявам, че там няма да ме посрещне индонезийската полиция!

– Няма повод за притеснения – обади се единият от другите шефове. – Нашите хора от «Ал Кайда» се свързаха със своите братя от «Джамаа ислямия» в Джакарта. Макар да са фанатични до идиотизъм, все пак са полезни. Ще се погрижат пристигането ти да мине без проблеми.

Хуан забеляза, че на багдадчанина не му хареса споменаването на връзките им с «Ал Кайда», затова побърза да прекъсне настъпилото мълчание:

– Тогава можем да започнем с товаренето.

Митничарят пристъпи, за да сложи печати на контейнера, който се беше правил през цялото време, че не забелязва.

Хуан видя как тримата западняци започнаха да си стискат ръцете. Единият тихичко подвикна на другаря си:

– Късмет, топчийо!

Кабрило изстена. Беше се надявал, че въоръжената американска охрана е с по-висок чин от артилерийски сержант, защото по-лесно можеше да се стигне до тия над тях в армейската хранителна верига. Сега поне знаеше, че човекът е бил морски пехотинец. Сержантът носеше моряшка торба през рамо и Хуан ясно различи очертанията на автомата вътре. Шефовете на иракските престъпни групи заговориха с хората си. Вероятно за стотен път повтаряха правилата за поддържане на връзка. Кабрило се удиви на доверието, което трябва да имаш, за да предадеш на подчинен, който, макар да ти лиже краката, мрази и теб, и твоето положение, един милиард долара.

Той се опита да стисне ръката на всеки от тях, но никой не отвърна на жеста му, след като се представи с фалшивото си име. Тримата иракчани и единственият американец започнаха мълчаливо да се качват по трапа, което не попречи на всеки от тях да оглежда обстановката с очите на хищник. Четирима корави мъжаги, помисли си Хуан и се запита как ли ще се разбират през следващите десет дни.

Багдадският шеф козирува иронично на Хуан, след това размаха ръка в кръг над главата си. Кранистът, високо горе в кабината си, очакваше сигнала. Дизеловият двигател, който захранваше машината, избълва облак пушек и оживя. След секунди въжетата заедно с рамката за повдигане на стандартни контейнери започнаха да се спускат към ремаркето на паркиралия влекач. С металически звън рамката се намести върху четирите уши на Контейнера и автоматично се заклини. Въжетата поеха в обратна посока и Контейнерът се отлепи от ремаркето, преди да поеме нагоре.

Хуан отдели няколко секунди, за да огледа бандитските шефове и американците, които наблюдаваха Контейнера с прехласнати лица, излъчващи алчност, която скоро се надяваха да задоволят. Бяха седели с години върху купища долари, без да могат да ги харчат. Само след няколко седмици щяха да получат анонимни банкови сметки и да си купят всичко, което черните им сърца биха пожелали. Кранистът премести Контейнера напред по стрелата, така че премина над релинга на «Орегон». Люкът на трюм № 2 вече беше отворен и скоро Контейнерът изчезна в него. Влекачът с ремаркето бе потеглил в мига, когато Контейнера беше вдигнат от мястото му и заменен с друг подобен.

«Орегон» не беше построен за превоз на контейнери, но можеше да събере двайсет подредени един върху друг. Останалите бяха празни и ги връщаха в Далечния изток, където щяха да бъдат напълнени със стоки, готови за износ. За всеки случай, веднага след като се затвори люкът на трюма, върху палубата бяха натоварени още пет празни контейнера.

Времето, нужно, за да бъде натоварен корабът, шефовете прекараха в своите джипове. Кабрило беше надзиравал процеса от мостика, а през това време показаха на четиримата пазачи каютите им, които те изобщо нямаха намерение да ползват. Макар да имаше само един люк за трюма и Контейнерът да беше погребан под куп други, те възнамеряваха да го пазят в течение на седмица и половина, колкото щеше да трае плаването през Индийския океан.