Клайв Къслър - Мираж

– Върни му пистолетите. Каза, че е също толкова смъртоносен и без тях.

Мъжът взе автоматичния си пистолет от сестрата и го намести обратно в кобура, но махна отрицателно към потрошения револвер и жената го задържа. Непознатият най-сетне обърна внимание на помещението.

Приличаше на фоайето на бутиков хотел – едно от онези места в Лондон и Ню Йорк, които бяха толкова недостъпни, че на фасадите им нямаше табели. Подът беше покрит с мраморни плочи, а стените с махагонова ламперия. Осветяваше се от луксозни кристални лампи. Обаче гледката от прозореца беше това, което за миг го зашемети. Оттам трябваше да се вижда осеян с отпадъци бразилски бордей, но вместо това се виждаше павирана улица в нещо, което приличаше на източноевропейски град. Може би в Чехия или Унгария. Светлината, която влизаше, изглеждаше естествена, но въпреки това двата прозореца бяха екрани с течни кристали, обрамчени с пердета, така че на хората тук да не се напомня мизерията навън. По-надолу по коридора се отвори врата и друга сестра, еднояйчен близнак на първата, покани новодошлия по-навътре в това сюрреалистично място.

Следващите помещения бяха още по-луксозни от приемната. Още плоски екрани показваха изгледи от същата улица. Възрастен мъж водеше кон по отсрещния тротоар и на новодошлия му се стори, че чаткането на копитата можеше да се чуе през прозорците. Най-накрая беше въведен в лъскав директорски кабинет. В единия ъгъл имаше камина и два дивана под ъгъл. В далечния край на помещението се виждаше модерно стъклено писалище. В противоположния ъгъл имаше врата на асансьор, който водеше до апартамента на третия етаж, вероятно обзаведен още по-пищно.

– Председателю – поздрави го покритият с белези мъж в инвалидната количка, без която не можеше.

– Дете – отговори Кабрило.

– Предполагам, че ако беше пожелал да ме убиеш, щеше да нанесеш удара през нощта и аз така и нямаше да разбера, че ще се случи.

– Трябва да призная, че ми мина подобна мисъл – отговори Кабрило.

Бяха минали две седмици от срещата с невидимия кораб. «Орегон» беше още в Хамилтън, където обновяването му скоро щеше да завърши. След като адмирал Кенин избяга от Русия, Хуан се беше отказал да го търси. Това трябва да е бил последният му голям удар, който да го осигури до края на живота. Човек в подобно положение планира бягството си до най-малката подробност. Десет секунди след като го е започнал, вече е било напълно невъзможно да бъде проследен. Щеше да има нова самоличност – нещо неизбежно, ново местожителство, нови банкови сметки. С една дума, нов живот, който ще изглежда напълно истински на околните, точно както онзи, който току-що беше зарязал.

– Трябва да съм станал небрежен – махна Детето със здравата си ръка. – Първия път ме намери Кенин, сега ти.

– Първия път беше небрежен, а сега просто бързаше – съгласи се Хуан.

Вместо да си губи времето да проследява човек, когото никога нямаше да намери, той пусна Мърф и Стоун по дирите на хлъзгавия търговец с информация. Имаха предимството да знаят, че е побягнал веднага след като Кенин се е свързал с него, за да измъкне информация за Корпорацията. Въпреки този плюс им трябваха дванайсет дни ровене в данни и проверка на факти, за да открият новата бърлога на Детето, и то на едно от най-невероятните места в света.

– Освен това си започнал да ставаш предсказуем – добави Кабрило и демонстративно стрелна поглед към привлекателната сестра.

– О – отвърна Детето, – не съм предполагал, че знаеш за моето увлечение по красиви сестри.

– Самозаблуждаваш се. Ако ставаше дума само за красавици, нямаше никога да успеем да те намерим. Но милосърдни сестри, при това и родни сестри, са много рядко явление.

Единственото око на Детето проблесна, когато спря погледа си върху жената.

– Всъщност последната двойка бяха близначки. Не еднояйчни, но въпреки това близначки. – Той потупа с дясната обезобразената левица, приличаща на щипци. – Скъпа, би ли ни оставила за малко? – Когато сестрата излезе, Детето продължи: – Предполагам, че не си ме проследил чак до тук, за да обсъждаме моя медицински екип, нали?

– Предположението ти е правилно – кимна Кабрило и зачака, защото искаше Детето сам да се досети защо е дошъл.

Детето се вторачи в него с изучаващ поглед и най-накрая попита:

– За какво е този маскарад?

– За да дойда тук, трябваше да пресека няколко неприятни квартала. Не исках да привличам вниманието и да стана мишена на някой апаш.