Клайв Къслър - Мираж

Дървената бухалка се стовари върху контейнера, който заехтя. Мъжът я беше избегнал и се впусна в атака. Измъкна пистолета изпод колана на водача, преди той да бе осъзнал, че старецът е направил някакво движение, и го използва като месингов бокс. Ударът му строши лицевата кост на младежа, разкъса кожата и кръвта бликна от раната.

Той нададе вой от болка и възмущение, а старецът насочи вниманието си към момчето с бухалката. То още беше замаяно от неочаквания удар в твърдия контейнер, затова не можа да направи нищо в своя защита, когато пистолетът се стовари върху носа му, разбивайки го с такава сила, че и най-добрият пластичен хирург в света не би могъл да го възстанови. Момчето зави като сирена, после воят затихна. До него водачът на двойката пехотинци на Амо беше припаднал.

Накрая непознатият отдели време да установи, че пистолетът дори не е бил зареден. Когато го зърна за първи път, инстинктът му подсказа да не се опитва да стреля. Не си беше помислил, че е празен, а че може да избухне в ръката му, ако дръпне спусъка. Пъхна оръжието в джоба си, за да го изхвърли по-късно, и вдигна младежа, който още беше в съзнание.

Видеокамерата не беше по-голяма от червило, а безжичният ѝ рутер беше с размерите на пакет цигари. Беше монтирана в средата на телефонна антена. Непознатият свали смешната си шапка, насочи окървавеното лице на момчето към камерата и заговори:

– Знам, че той е дребна работа и по-навътре имаш по-добри пазачи, но много добре знаеш, че те не могат да ме спрат. Проследих те до тук и ще продължавам, докато не те пипна. Признай се за победен и никой друг няма да пострада.

Когато го пусна, младежът рухна на колене и заплака.

Непознатият се върна на главната улица. Нищо не се беше променило. Няколко жени се бяха наредили на опашка при един камион, докарал във фавелата вода за продан. Неколцина старци седяха върху оставен навън диван, зарязан на волята на стихиите, докато не плесеняса. Вързани за пръчка, забита в коравата земя, пилета обикаляха наоколо. Всичко беше така, както трябваше да бъде.

Няколко секунди по-късно бял пикап спря в началото на улицата. Макар стар и мръсен, във фавелата той представляваше истинско богатство. Мъжът изчака, докато пикапа си пробие път до него. След като спря, пътникът се показа през прозореца.

– Каза да се качиш отзад. Без номера. Каза, че си го намерил.

Непознатият кимна. Тук беше намесен кодекс на честта и макар да знаеше, че не трябва да го уважава, усещаше, че е по-добре да играе на сигурно, за да не съжалява. Прекрачи през страната на товарния отсек и се настани на пода, докато пикапът започна сложната маневра да обърне на тясната и задръстена улица и после отново се заизкачва нагоре по хълма. Пикапът принадлежеше на Амо, така че никой не смееше дори да му хвърли поглед, а хората се отдръпваха от пътя му като ято риби при атака на акула. Пикапът спря пред триетажна сграда от сгурбетонни блокчета. Щом непознатият стъпи на земята, камионетката потегли. С изключение на входа, сградата беше заобиколена с навеси и той трябваше да премине по тясна пътека между ламаринени листове и намусени лица.

Входната врата на сградата отдавна беше свалена от пантите. Бетонният под беше мръсен, а въздухът вътре смърдеше на отпадъци. Не знаеше накъде да поеме, докато не погледна нагоре по стълбището от дясната си страна. Онова, което видя, го смая със своята нелепост. Жена в бяла сестринска престилка, толкова чиста, сякаш току-що я беше облякла. Беше руса и привлекателна, поне от това разстояние, а краката в белите чорапи, подхождащи на униформата, бяха хубави. Приличаше на ангел, изпратен от небето сред цялата тази нищета и грозота.

Тя го повика с пръст и той започна да се качва по стълбите.

Подът на втория етаж също беше бетонен, но боядисан в убито сиво и грижливо пометен. Стените също бяха боядисани и чисти. На тази стълбищна площадка имаше само една врата и когато прекрачи през прага, започна да свири аларма. Мъж, облечен като телохранител, се надигна зад бюрото си, а едната му ръка се спусна към пистолета с добре отработено движение.

– Сър? – каза охранителят, когато непознатият вдигна ръце.

– В кобур на кръста – каза мъжът и бавно се обърна. – В джоба ми има още един.

Телохранителят кимна на сестрата, която обезоръжи мъжа. Непознатият знаеше процедурата, затова излезе от помещението отново в коридора. Прагът на вратата, който изглеждаше най-обикновен, всъщност беше скенер и откри овързания с тиксо револвер, който беше взел от момчето, и неговия пистолет FN 57. Този път алармата не се обади и охранителят смени нападателната си поза. Телефонът на бюрото му започна да звъни. Той вдигна, послуша малко, после остави слушалката на място.