А грижата на Кабрило беше да намери двама мъже, които определено не искаха да бъдат открити.
Наричаха ги фавели. Бордеите в Рио де Жанейро бяха световноизвестни. Никой не знаеше точно защо, но някои се бяха превърнали в туристически дестинации за богатите от различни страни, които идваха да зяпат бедността на другите. Някои от бордеите, катерещи се по хълмовете, заобикалящи втория по население град в Бразилия, бяха донякъде облагородени с течаща вода и електричество, но повечето не разполагаха с подобни благини и не бяха нещо повече от струпани на гроздове бараки с кални улици между тях. Тези фавели бяха убежище на криминални банди – обикновено търговци на наркотици и професионални похитители, които отмъкваха хора от града и ги държаха тук, докато получат откуп.
Бордеите се спускаха от хълмовете така, сякаш някоя гигантска ръка беше пръснала боклука си. Те бяха дом на трийсет хиляди души, натъпкани в пространство, равно на това между градски пресечки. По калните улици между къщите се мотаеха кучета и голи деца. Имаше само няколко по-трайни постройки от сгурбетонни блокчета – сгради, издигнати от една или друга агенция, предоставяща помощ, с идеята да подслонят стотина души в малките апартаменти. Вместо това хиляди ги наричаха свой дом, живеейки по стълбищата и коридорите или в колиби от ламарина и шперплат по покривите на постройките.
Отпадните води течаха в канавки край улиците. Много рядко някоя от колите, спрени на пътя, потегляше отново – почти всички бяха откраднати и разглобени до ламарината – като леш на бръмбар, изяден от мравки. Вонята и мръсотията бяха ужасяващи. Фавелите бяха място на сива безнадеждност, която дори хубавото време в Рио не можеше да прогони. Също така бяха място на потискащ страх от наркобандата, която управляваше бордея с железен юмрук. Полицията не влизаше във фавелите, а правителството нито веднъж не се реши да се намеси във вътрешните работи на района. Наричаха лидера на мястото Амо – в превод шеф. На неговата територия не се случваше нищо, за което той да не знае.
Непознатият приличаше на някой от хилядите селяни, които прииждаха на тълпи в града, за да търсят работа. Носеше оръфани жълтокафеникави панталони и проста памучна риза. Обувките му бяха с подметки от автомобилна гума. На главата си носеше шапка, изплетена от палмови листа. Никой не му обръщаше внимание, докато бавно се изкачваше по хълма, криволичейки между купчините боклук и децата, които си играеха и живееха на пътя.
Най-накрая двама млади мъже със сресани назад мазни коси и хищнически погледи се надигнаха от десетлитровите туби от палмово масло, които използваха за столове. Единият подръпна ризата си, така че се видя овързаната с тиксо ръкохватка на древен револвер. Другарят му държеше бейзболна бухалка.
Те се доближиха до непознатия и му подвикнаха:
– Ей, каква работа имаш тук?
Виждаха, че мъжът е на шейсетина години, а погледът в черните му очи е мътен. Той измърмори нещо в отговор, което те не разбраха.
– Старче, мисля, че трябва да се върнеш обратно – предложи му побойникът с пистолета. – Тук ще имаш само неприятности.
Беше очевидно, че старецът няма нищо ценно, така че не си струваше да го ограбват. Ако го оставеха да продължи, уличните просяци щяха да се увеличат с един. По-добре да го върнат още сега, а не после да се разправят с трупа му, когато пукне от глад или дизентерия.
– Не искам неприятности – каза мъжът на испански.
– Та той дори не е бразилец – оплака се младият престъпник. – Ние не можем себе си да изхраним, а някакъв боливиец очаква да живее от нашите помощи!
Младежът с пистолета плюна гневно.
– Е, човече, днес не ти е ден.
Той сграбчи стареца за едната ръка, а партньорът му го хвана за другата и бързо го вмъкнаха в тесния проход между два корабни контейнера, които служеха за домове на дузини бедняци. Една котка се печеше на слънце, кацнала върху купчината гуми при входа на прохода, но усетът ѝ за неприятности я накара да побегне. Земята тук беше напоена с масло и твърда като камък.
Засилиха мъжа към единия от контейнерите, но той се завъртя и се блъсна в него с гръб, а не с лицето, каквото беше тяхното намерение. Ако някой от уличните побойници се беше усетил колко е пъргав старецът, нещата може би щяха да се развият по съвсем друг начин. Проходът беше прекалено тесен, за да замахне както трябва с бухалката, затова гаменът използва дебелия ѝ край като таран, насочвайки удара към корема на стареца. Младежът не беше от едрите, а постоянният глад не му бе позволил да развие големи мускули, но ударът щеше да е достатъчен да изкара въздуха на стария човек и да го повали на земята.
Читать дальше