Клайв Къслър - Мираж

– Казали сте, че причината е седмата вълна?

– Да, ние самите я усетихме. Истинско чудовище, което изскочи от нищото. Бяхме с носа към нея, предполагам, че е блъснала яхтата странично.

– Странно, защото се свързахме с местното корабоплаване, но никой не съобщи за голяма вълна.

Кабрило леко потропа с върха на обувката си по корпуса.

– Мисля, че това е достатъчно доказателство.

– Да, разбира се.

Хората от бреговата охрана започнаха да товарят на лодките носилки с най-тежко ранените, за да ги качат колкото може по-бързо на катера. Останалата част от оцелелите, подгизнали и измръзнали, останаха да чакат своя ред на загиващата яхта. С всяка изминала минута корпусът видимо потъваше с още някой сантиметър. В съзнанието на Кабрило изскочи изображението на оцелелите от «Медуза», струпани на своя сал, докато корабът потъва. Ако Тагард не ускори операцията, тук можеше да се разиграе същата сцена.

Бяха нужни още два курса, за да бъдат извозени и останалите оцелели. Както се бяха разбрали предварително, емирът похвали героизма на Кабрило и защото му беше спасил живота, обеща, че ще го направи богат човек. Кабрило от своя страна изигра ролята на корав морски вълк, заявявайки, че е негов дълг и не може да вземе пари за това, че е сторил каквото трябва. Цялото представление беше за бреговата охрана и Тагард май захапа. Не поиска да се качи на «Орегон», нито пък зададе много въпроси. Той имаше информацията, от която се нуждаеше, и макар да не можеше да обещае, че името «Ксанаду» и капитан Рамон Естебан няма да станат известни на медиите, се съгласи тяхната роля в спасителната операция да бъде омаловажена. Предстояха битки за бюджета и подобна операция щеше да направи службата популярна във Вашингтон.

Двамата си стиснаха ръцете, след което хората от бреговата охрана се върнаха на своя катер, а Кабрило и екипът му на «Орегон». Проблемът с лебедката беше «решен» и спасителната лодка върната на място. Разиграха сценка, влачейки малката надуваема лодка нагоре по спуснатите въжени стълби и оставяйки я на разхвърляната палуба. Веднага щом се качиха, Макс подкара право в бурята, продължавайки по заявения курс към Насау на Бахамите. Той продължи по този курс със скорост само дванайсет възела, докато антирадарното оборудване показа, че са излезли от обсега на радара на катера.

Едва тогава можеха да тръгнат след невидимия кораб, следван от Мак Ди и Еди в тяхната НМТК. Кабрило беше още под душа, когато усети, че двигателите заработиха на високи обороти и корабът започна да цепи водата. Бяха изостанали няколко часа от мишената и Макс, изглежда, искаше да ги навакса колкото може по-бързо. Десет минути по-късно Кабрило влезе в командния център по джинси и норвежко поло.

– Как сте момчета? – попита той, докато се настаняваше на капитанското кресло.

– Още ги догонваме – отговори Макс.

– С колко гориво разполагат?

– Ако успеем да поддържаме четирийсет възела, ще ги настигнем, докато разполагат с резерв за още час.

– Това е малко по-рисковано, отколкото ми е приятно – отбеляза Хуан. – Ако се забавим, ще трябва да прекъснат преследването, за да не останат без гориво.

– Нищо не можем да направим – въздъхна Хенли. – От бреговата охрана не бързаха много да стигнат до яхтата. Разбира се, можеше да бъде и по-лошо, ако бяха настояли да се качат на борда и да прегледат документите ни.

Хуан не отговори. Онова, което го тревожеше, беше, че при това бурно море хората му трябваше да се движат, за да не ги помете някоя вълна. Ако горивото им намалееше под определено количество, трябваше да намалят скоростта, за да го икономисват и да не останат без двигатели. А това означаваше, че ще оставят невидимия кораб да избяга.

През следващите часове Кабрило остана безмълвен на мястото си и пиеше кафе, докато на големия плосък екран се виждаше как иконките на «Орегон» и НМТК постепенно се сближават. Тъй като нямаха информация за възможностите на кораба да прихваща сигнали, двата съда пазеха пълно радиомълчание. Хуан изпитваше облекчение от факта, че поддържаха без проблеми курс югоизток. След началото на преследването НМТК не се беше отклонила с повече от няколко градуса, нито бе променяла скоростта. Поддържаха петнайсет възела.

Вече се беше мръкнало, когато се доближаха на двайсет мили до лодката и съответно на двайсет и една до невидимия кораб. Хуан реши, че са достатъчно близо, за да нареди на Мак Ди и Еди да прекъснат преследването и да се върнат на «Орегон». Знаеше къде ще бъде неговата мишена през следващия час ѝ искаше да направи нещо по въпроса.