Клайв Къслър - Мираж

Докато Линк подготвяше факлата за плазмено рязане, Хуан свали неопрена, подсуши се с парцал, който според думите на Гомес бил чист, и си сложи работните дрехи, които беше грабнал от своята каюта заедно с гумените ботуши. След това се отпусна на колене.

Веднага щам «Орегон» зае позиция откъм наветрената страна на «Шакир», така че масивният му корпус да запази работещия екип от пристъпите на бурята, от хангара за лодки на вода се спусна един «Зодиак», който влачеше зад себе си дебел гумен маркуч. Макс беше на пулта за управление, придружаван от неколцина от своите момчета от инженерния състав.

Нямаше време за празни приказки, защото бурята се усилваше. Скоро вълните щяха да започнат да заливат корпуса и да пречат на всеки опит за спасяване на оцелелите. Според измерванията, които му беше дал Фогел, те очертаха отвор деветдесет на деветдесет сантиметра и Линк се зае да го среже с факлата. Стопен метал започна да се стича от среза, докато факлата топеше дебелия три сантиметра и половина стоманен лист. Хенли беше донесъл втора плазмена факла и режеше рамо до рамо с Линк. Малко по-нататък по протежение на корпуса инженери от «Орегон» се заеха да пробиват дупка в корпуса, където щеше да влезе маркучът за въздух. Носеха и туби с индустриално лепило, за да запечатат отвора за струйника на маркуча, щом бъде монтиран на дъното. Гомес Адаме подгряваше турбината за късия прескок обратно върху подемника.

С една дума, хората на Кабрило работеха като добре смазан механизъм, какъвто той знаеше, че са.

Хуан беше казал на Линда, че ще са готови след час. Не спази този срок само с две минути, и то, защото не беше преценил добре времето, което се оказа нужно на Макс, за да монтира помпа с хидравличен удар!6 в преддверието. Щяха да се нуждаят от нейната сила за затваряне на люка въпреки налягането на излизащия въздух. За техен късмет то не беше на твърде високо място, че да рискуват декомпресия на затворените в трюма.

Кабрило подаде знака, който бяха уговорили, Линда почука в отговор, че е готова, и Хуан отвори люка. Сред въздуха, излизащ със съскане под налягане, петима души се изтърколиха в преддверието, посипвайки се по пода в хаос от преплетени крайници. Една жена изпищя, когато счупеният ѝ крак се удари в стената. Макс пусна помпата и тя затвори вратата, както се очакваше.

– Какво мислиш? – попита го Кабрило. – Яхтата май не е потънала повече.

– Откъде да знам? Не остави барометър долу. Гънър е на компресора. Той трябва да може да ни каже какво е противоналягането. То ще ни даде представа кога можем да пуснем следващата група. Обаче, честно казано, мисля, че всичко стана като на магия.

– И аз мисля така – усмихна се Хуан. Търпеливо и благоразумно пълнейки трюма с въздух под налягане, за четирийсет минути те извадиха последната група, включително Фогел, Линда и емира, който беше настоял въпреки предложенията на останалите да излезе с последните от търбуха на яхтата. Макс затвори люка, докато последните оцелели се изправяха на крака. Дула отново стисна ръката му.

– Кажи, приятелю, нали вече се измъкнахме, както казваш ти?

– Почти, драги, почти.

В един идеален свят от приказките веднага след спасяването на оцелелите от яхтата «Орегон» вече щеше да е на път в преследване на невидимия кораб. Обаче те живееха в действителността. А тя гласеше, че Атлантическият океан се смята за «нашето езеро» както от военния флот на САЩ, така и от бреговата охрана.

Не повече от минута след като емирът бе изпълзял от трюма, хеликоптер «НН-60 Джейхоук» в традиционното оранжево и бяло на бреговата охрана избоботи на петнайсет метра над корпуса, изпълвайки вече буреносния въздух с пръски, вдигнати от въздушната струя на винта.

Хуан знаеше, че ще дойдат, затова вече бе затворил помещението с военния радар на «Орегон» и следеше идващата птица с много по-слабото гражданско оборудване. Ако хеликоптерът не разполагаше с оборудването да открие разликата, то катерът, който го следваше, със сигурност го притежаваше. Това би породило въпроси, на които Председателя не искаше да отговаря. Другият въпрос, който също искаше да избегне, е как кораб, видян да се мотае пред Филаделфия, е стигнал толкова бързо до тук. Последното изобретение на Макс щеше да се погрижи за това. Наскоро беше заменил металните плочи на надвисналата над кърмата задна палуба, където по традиция се изписва името на кораба, с високотехнологична променлива електромагнитна решетка. Компютър контролираше кой от малките магнити да бъде намагнетизиран. След това подвижна дюза ги пръскаше с железни стружки и очертаваше името, което Хенли беше набрал на клавиатурата. С едно натискане на бутона знамето на държавата, в която беше регистриран корабът, и името му, в случая Панама и «Уондърстар», изчезваха на мига. Той набра ново име, за което разполагаха с цялата нужна документация, и включи дюзата. Магнитите привлякоха стружките и изписаха «Ксанаду» от Кипър, а излишният метал падна в Атлантика. Системата беше толкова резултатна, че дори от няколко метра имитираше надпис с лющеща се боя, което отговаряше изцяло на общия вид на очукан кораб.