Клайв Къслър - Мираж

На следващата палуба, която беше по-близо до повърхността и товарната линия, се намираше зоната за екипажа. Тук нямаше елегантни копринени тапети, дебели мокети и килими, приглушена светлина. Това беше светът на белите стоманени стени, открити кабелни канали и балатум по подовете. Емирът притежаваше парите, за да им осигури по-добра обстановка през свободното време, но оставяйки техния отсек така, доста грубо им напомняше, че са просто служители, а господарят е той. Понякога тази дребнавост на богатите доста дразнеше Кабрило.

Очакваше, че ще намери много повече трупове, но не видя нито един. Когато корабът се бе обърнал, тук долу със сигурност е имало служители, но въпреки това Кабрило не намери никого. Накрая попадна на люк, който водеше към машинното отделение. Беше снабден с електрическа ключалка и четец за карти, но при спирането на тока се беше отключил. Той отвори стоманената врата и заплува по нещо, което беше по-скоро стълба, защото беше прекалено стръмна, за да бъде наречена стълбище.

Машинното отделение беше толкова чисто, колкото това на «Орегон». Огромните блокове на дизелите, които висяха от тавана, бяха боядисани в бяло, а подът бе покрит със зелени безехови плочки. Тук Хуан намери двама души, облечени с работните комбинезони на техници. Мина през съседното помещение, където се намираха машините за преработка на отпадните води и корабните отпадъци и се произвеждаше прясна вода с помощта на дестилатор и обратна осмоза.

Беше смаян, че не е намерил още жертви, и стигна до тъжното заключение, че всички трябва да са били на втората палуба. Физическите закони, които играеха роля при преобръщането на кораба, вероятно бяха убили или толкова сериозно ранили всички, че се бяха удавили, когато водата е нахлула. Точно се готвеше да се върне и да провери на горния етаж, когато забеляза на тавана люк, който някога е бил на пода. Това трябваше да е входът към най-широката част на дъното, където се събира трюмната вода. Доплува до него и опита ръкохватката. Завъртя се с такава лекота, сякаш тази сутрин я бяха смазали.

Люкът се отвори, завъртайки се надолу на пантите си, а Хуан пъхна глава и ръка в това ново пространство и се удиви, когато осъзна, че е влязъл в помещение, където няма вода. Невъзможно бе да се е изкачил до повърхността. Погледна към своя дълбокомер и наистина – намираше се на три метра дълбочина. Въздухът в помещението беше достатъчно компресиран, за да попречи на водата да нахлуе. Той плъзна лъча светлина по това малко помещение, което приличаше на преддверие. Вдясно се виждаше друг затворен люк. Височината на помещението беше само около метър и двайсет. Той свали бутилките.

Осъзна, че ако цялото трюмно пространство е пълно с въздух, то осигурява плаваемостта на «Шакир». Постепенно щеше да се обезвъздуши, но засега пречеше на луксозната яхта да поеме към дъното на океана.

Затвори първия люк и отвори другия, след това провря пред себе си фенерчето. Посрещна го призрачната гледка на много мъртви. Трийсетина души проснати край стените. Някои се държаха един за друг, други бяха образували малки групи, сякаш си бяха говорили, преди да рухнат мъртви. Нямаше представа как се бяха озовали тук, нито какво ги беше убило. На вкус въздухът беше отличен, малко влажен и замърсен със сол, но въпреки това годен за дишане.

Когато лъчът на фенерчето му се плъзна по единия от труповете, неговите очи се отвориха и той изпищя. След миг и останалите се събудиха. Всички бяха заспали в непрогледния мрак на корабното дъно.

Светнаха още две фенерчета и добавиха своята светлина към оживените лица на хората, които започнаха да стават и се втурнаха към него. Неколцина останаха да лежат на пода и Хуан реши, че вероятно са ранени.

Към него заваляха въпроси на дузина различни езици, но накрая познат глас заглуши всички останали:

– Крайно време беше да се появиш – скара му се Линда Рос. –

Тук въздухът взе да става леко неприятен и освен това ми беше скучно. Заради теб изгубих и последния си цент на белот. – Със своите метър и петдесет и седем, нежно тяло, големи очи и чипо носле Линда приличаше на елф. На лицето ѝ имаше лунички, които я караха да изглежда още по-млада, за което немалко допринасяше нейният момичешки глас.

– Какво стана?

– И аз исках това да те попитам.

Разговорът им беше прекъснат, когато емирът, чието име се състоеше от единайсет думи, съкратени от Хуан на Дула от Абдулах, се втурна да му благодари отново и отново за избавлението.