Клайв Къслър - Мираж

– Кои сте вие?

– Аз съм Хуан Кабрило от Корпорацията.

– А, значи вие сте организацията, която емирът нае за допълнителна безопасност.

– Да, схващам иронията – отговори им Хуан.

Пет минути по-късно, стиснал плавниците в ръка, се спусна до края на борда, където водата се плискаше в корпуса. Наведе се предпазливо заради товара на гърба си, за да нахлузи плавниците върху водолазните си обувки. След това намести маската. Обърна се и се спусна назад по корпуса, докато водата не пое тежестта му и той заплува. Изплува малко встрани, за да не го блъснат вълните в стоманения борд. Регулира плаваемостта си, като изпусна малко въздух от жилетката.

Миг по-късно се гмурна покрай корпуса. Три метра по-надолу водата беше много по-спокойна. Мина покрай товарната линия, където червената противокорозионна боя отстъпваше на снежнобялата премяна, с която «Шакир» беше известна.

Кабрило не се беше възстановил напълно от стреса и изпитанията по време на вчерашното гмуркане, а днес се гмуркаше без партньор – два големи пропуска – но ако имаше и най-малката възможност да спаси Линда, щеше да мине и през дверите на ада. Надникна през два илюминатора и беше окуражен, когато видя по подовете или онова, което преди е било таван, само малко вода. Почука по стъклото на каютата, която му заприлича на офицерска, но нямаше отговор.

Когато стигна до преобърнатата главна палуба, се озова на дълбочина дванайсет метра. Запали водолазния фенер, макар че като се има предвид бурята на повърхността, видимостта тук не беше особено лоша.

При обръщането палубата от тиково дърво се беше оголила. Вече ги нямаше столовете, масите, купчините пухкави кърпи в краищата на топлия басейн, кристалните чаши. По-надолу от нея се намираше втората палуба, а след нея идваше третата, където беше разположен мостикът. Още по-надолу бяха радарните кули на яхтата, радио мачтата и огромният димоход.

Хуан откри плъзгаща се стъклена врата, която бе издържала могъщите сили, развилнели се при обръщането на кораба, и я дръпна да се отвори. Тъй като беше обърната обратно, не се плъзна леко и той трябваше доста да се потруди, за да се промъкне през тесния отвор. Коридорът се простираше напред и към кърмата. Хуан пое напосоки към носа, проверявайки каютите, край които минаваше. Всяка каюта представляваше наводнена бъркотия от спално бельо, плаващи мебели и дрехи, които се въртяха и полюшваха из водата.

Продължи и попадна на първия труп. Беше млада жена в униформа на камериерка. Носеше се из каюта, която сигурно бе разтребвала. Количката ѝ лежеше обърната в единия ъгъл на помещението и на светлината на неговото фенерче чистите чаршафи се виеха като подводни създания. Тя се рееше с гръб към него, затова той се приближи и нежно я обърна.

Издиша смаяно и претовари регулатора си. Бедната жена, изглежда, се беше ударила в някоя от стените, защото лицето ѝ беше смазано до неузнаваемост. Хуан си спомни рязкото обръщане на големия плавателен съд и предположи, че е загинала, когато някоя от стените се е блъснала в нея с повече от трийсетина километра в час. Нямаше да изглежда по-различно, ако някой я беше ударил с бейзболна бухалка.

Продължи нататък, знаейки, че задачата му ще става все по-зловеща.

На тази палуба Кабрило откри още два трупа. Единият беше облечен като охранител в обикновен черен костюм и вратовръзка, другият беше с бяла куртка на готвач и сиви памучни панталони. Хуан беше сигурен от начина, по който вратовете им свободно се полюшваха във водата, че и двамата са умрели, когато са се ударили в стените.

Стигна до главното стълбище, величествено извиващо се в атриум, който някога е имал плексигласов оберлихт. Хуан го освети с фенерчето и видя, че някои от парчетата бяха останали в купола от ковано желязо. Под него океанът беше черен като туш.

Обзе го чувство на ужас, когато заплува нагоре по стълбището. Тази палуба изглеждаше напълно наводнена, но при мисия като неговата не можеше да прескача. С мъка провери всяко ъгълче и цепнатина, за да не би там някой да е намерил въздушен джоб и да е оцелял. Неведнъж беше пребивавал на борда на «Шакир». Беше трудно да приеме цялото това разрушение, защото познаваше яхтата като олицетворение на изобилието.

Тъжно беше, че ще има още трупове. Хуан разпозна един от мъжете като племенник на емира, мил юноша с амбицията да стане учен. Спомни си, че си беше избрал физика на елементарните частици.

Всяко зловещо откритие караше гнева му срещу Кенин да се разгаря още повече. Тези хора бяха случайни мишени, избрани единствено за да тежи смъртта им на неговата съвест, както Кенин се надяваше. Хуан не можеше по рационален път да се освободи от вината. Смъртта на тези хора беше почти толкова по негова вина, колкото и по вина на свирепия руски адмирал.