Клайв Къслър - Мираж

Патронов го гледа известно време мълчаливо, а грозната му физиономия не издаваше нищо. Въздъхна, сякаш беше взел някакво тежко решение.

– Капитан Ренко, възложено ми е да ти кажа, че никога повече няма да плаваш като първи помощник-капитан.

Сините очи на Ренко се ококориха от изненада и шок, а устата му зина.

– Адмирал Кенин ми прати радиограма, че след този патрул ти ще командваш своя подводница. – Патронов стана и му протегна ръка над малкото бюро, което заемаше четвърт от пространството в капитанската кабина. – Поздравления, колега!

За частица от секундата лицето на Ренко се промени от пепелявосиво от страх в сияещо от триумф. Той отвърна на ръкостискането на капитана, усмивката му ставаше все по-широка и по-широка, докато накрая повече не можеше да се сдържа и изригна:

– Направо не мога да повярвам. Дори не знаех, че съм предложен за повишение!

– Не си – отговори ледено Патронов, докато сядаше обратно на мястото си. Хладният му тон смъкна температурата в помещението с двайсетина градуса и усмивката на Ренко избледня.

Той се отпусна неуверено на стола си.

– Капитане?

– Нека ти разкажа една история – започна Патронов с обезоръжаваща любезност, сякаш хладината отпреди секунди беше някакъв мираж. – Преди осемнайсет месеца, преди ти да дойдеш в този екипаж, ни бяха възложили да играем ролята на водолазна платформа по време на спасителна операция. Действието се развиваше близо до източното крайбрежие на Съединените щати, но извън техните териториални води. Бяхме на боен пост в продължение на седмица и водолазите извадиха разни части от потънал кораб. – Той изпревари въпроса на своя подчинен, като добави: – Адмирал Кенин така и не ми каза, затова нямам представа какво са демонтирали от останките. Всичко, което знам, е, че те бяха на стотина години и Кенин смяташе, че заради тях си заслужава рискът да бъдем открити от бреговата охрана или военния им флот. Току-що получих съобщение от адмирала, че една група проявява интерес към останките и може би скоро ще се спусне при тях.

– Коя е тази група?

– Американски наемници – отговори Патронов с явно отвращение. – Първия път, когато бяхме там, беше решено да не разрушаваме останките, за да не привлечем ненужно внимание. Сега Кенин иска да ги разрушим с няколко торпеда. За да направя това, се нуждая от помощта ти като първи помощник, както го изисква правилникът, за да изстрелям бойни муниции.

– И ако се съглася, ще бъда повишен?

– Едната ръка мие другата.

Ренко поглади широката си брадичка.

– Предполагам, че нито това действие, нито гмуркането преди това на водолази не са били разрешени от Върховното командване на военния флот?

– Сигурен съм, че неколцината най-близки до адмирал Кенин знаят. Но за да отговоря на въпроса ти – не, тази операция ще бъде напълно извън правилника.

– А наемниците?

– Според Кенин не могат да ни открият, да не говорим да се бият с нас. Ще се промъкнем ниско и бавно, ще забием две УСЗТ 80 [12] Универсално самонасочващо се електрическо торпедо. – Б.пр. 2 в останките и ще се измъкнем, преди да са разбрали, че сме били там. Ако случайно има водолази на дъното – лош късмет за тях. Е, Павел, какво ще кажеш? Искаш ли на трийсет и една да си капитан? Между другото, това ще ти даде две години преднина да подобриш моя рекорд по продължителна служба.

Ренко стана и протегна ръка на командира си.

– С вас съм, капитане.

– Много добре. Вдигни по тревога торпедния отсек, да заредят две от тръбите с противолодъчни торпеда. Дотам ще плаваме почти три дни, но искам да знам, че са там готови за стрелба.

– Слушам.

Патронов написа няколко цифри на лист хартия.

– Това е джипиес разположението на останките. Уточни ги отново и начертай новия ни курс. Продължете с пълен напред.

– Слушам – повтори Ренко, завъртя се на пети и излезе от каютата.

Патронов беше сигурен, че помощникът му е развълнуван от перспективите, но от друга страна, яка сделка с дявола обещава много. Лошото е, че човек научава цената много по-късно.

– Ти си самото олицетворение на скуката – каза Макс, излизайки от асансьора в задната част на командния център.

Кабрило остави чашата с кафе в специалната вдлъбнатина, вградена в подлакътника на креслото на Кърк, централния команден пулт в средата на наблъсканото с електроника пространство с нисък таван. На главния видеоекран се виждаше мрачна картина, излъчвана от влачената с въже безпилотна подводница, която записваше с камерите си близо до дъното на Атлантика на сто метра под тях. Трудно можеха да се различат подробностите, докато камерите оглеждаха неизвестния потънал кораб.