Клайв Къслър - Мираж

– Не мога да го видя през прозореца на буса. Не е там!

– Ще проверя отпред – измърмори мъжът, застанал на прага. – Ти се качи горе и провери спалните. След като намеря Владимир, ще проверя мазето.

– Не забравяй да отвориш газовия клапан на печката.

Мъжът излезе през предната врата, а другарят му започна да се качва по стълбите. Той направи само няколко крачки навън и видя останките на Владимир, проснати в лехата с рози, а мъртвите му очи, вторачени в слънцето. Втурна се обратно в къщата, крещейки името на своя колега. Щ ом влетя в коридора, видя един мъж, седнал на близкия диван. Изненадата му струваше онези три милисекунди, нужни на Кабрило да забие куршум в челото му точно между очите. Съучастникът му твърде късно осъзна, че нещо не е наред. Хуан стреля втори път и на врата на руснака се появи червена дупка.

Кабрило погледна към трупа, който беше паднал върху краката на Тенисън. Вдигна го и го пусна върху другия. Едва тогава коленичи до Тенисън.

– Професоре, добре ли си?

Запитаният вдигна глава и го погледна в очите.

– Не, не съм добре. Живея тих, достоен живот и само за пет минути се оказвам с трима мъртъвци в розовата ми леха и фоайето на къщата ми. Какво ще кажа на полицията?

– Не се тревожи. Имаш ли ръчна количка?

– В бараката за инструменти.

– Ще изкарам телата до микробуса и ще ги скрия. Познаваш ли някое хубаво усамотено място?

Тенисън се замисли за миг.

– Има стара кариера за чакъл, която сега е пълна с вода. Няма водолази и рибари заради химикалите, останали след затварянето ѝ.

– Къде се намира?

– На около петнайсет километра южно от града. Пътят е лош.

Минава през гъста гора и не е ползван повече от трийсет години.

– Звучи чудесно – каза Кабрило. После подаде на Тенисън ключовете от поршето.

– След като си опаковаш багажа, ще ме заведеш до кариерата.

– Да си събера багажа?

– Да. Ако останеш тук, животът ти няма да струва и пукната пара. Моята Корпорация притежава хубав малък апартамент на остров Антигуа. Можеш да отидеш там и да разпускаш на плажа, докато не ти кажа, че вече си в безопасност и няма да има повече покушения срещу живота ти.

Тенисън зададе традиционния въпрос:

– Защо тези хора искат да ме убият?

– Защото знаеш твърде много за Тесла.

Без повече приказки Кабрило натовари труповете в микробуса, а Тенисън опакова дрехи и тоалетен несесер в малък куфар.

Изминаването на тези петнайсетина километра им отне четирийсет минути. Кабрило подкара напред, следван от Тенисън в наетото порше. Професорът натискаше клаксона веднъж, когато трябваше да завият надясно, и два пъти за наляво.

Щом излязоха от главния път и поеха по едва видимите следи на черен път през гората, скоростта им падна още. Три пъти им се наложи да спрат и да разчистят отчупени клони, паднали върху пътя. Най-накрая стигнаха до изоставената кариера за чакъл, сега пълна с вода.

Стари ръждясващи машинарии лежаха по брега на изкуственото езеро. От административните сгради и стола за работниците бяха останали полуразрушени и гниещи постройки. Кабрило слезе от буса и надникна от брега в кариерата. Водата беше жълтокафява и миришеше на сяра. Не можеше да прецени колко е дълбок изкопът, но се надяваше, че ще покрие буса изцяло.

Сложи камък върху газта, включи на първа и се дръпна, гледайки как бусът се стрелна напред, излетя над ръба, падна във водата с неопределен плисък и започна бавно да потъва във воднистата тиня.

Кабрило се отпусна на една скала и потъна дълбоко в мисли, докато разсеяно очакваше бусът да се скрие напълно. Знаеше кой и защо е наел убийците, но имаше и други въпроси, очакващи отговор.

Аматьори, каза си той. Защо му е на Кенин да изпраща тройка аматьори?

Когато мачтата се издигна от водата, подобно на издайническата гръбна перка на акула, тя с лекота режеше вълните, без да оставя килватер от пенещ се океански фосфор, никаква следа, освен кратко проблясване, невидимо, освен за най-обиграните очи. Левиатан се показа, но въпреки това остана скрит в своето водно царство.

На 12 метра под това тънко метално стъбло лежеше едно от най-унищожителните оръжия, създадено някога от човека. Наименувана «Акула», тази руска подводница беше истински морски хищник. Дълъг повече от футболно игрище и с водоизместимост дванайсет хиляди тона под вода, този преследвач и убиец разполагаше с множество торпедни апарати, ракетни установки и сонарна уредба, способна да открие и най-слабия звук на далечни разстояния. Екипажът ѝ се състоеше от 73 души с капитан Антон Патронов.