Клайв Къслър - Мираж

Ако покритото с белези лице на Детето можеше да изрази чувства, по него сега щеше да се чете страх. Че има ключ, беше известно на всички. Но че са четири – не.

Видеомониторът, който и двамата виждаха, по команда на Пьотър Кенин се раздели на четири квадранта. Във всеки от тях мъж в черна бойна униформа и с маска на лицето бе притиснал пистолет в главата на друго лице – трима мъже и една жена. Двама бяха с костюми и сякаш се намираха в своите кабинети или пътуваха за работа. От другите двама жената беше по клин и тениска, а зад нея се виждаха различни уреди в домашна фитнес зала. Третият мъж беше близо до леглото си и носеше единствено боксерки, над които шкембето му обилно преливаше.

И четиримата бяха адвокати. Никой от тях не живееше на един и същи континент, нито познаваше някого от останалите. Въпреки това бяха наети тайно от Детето, за да разгласят цялата информация, събрана от него за клиентите му и техните врагове.

– Единствен риск за мен е – продължи весело Кенин, – че не знам дали тези хора от своя страна нямат свои «ключове на мъртвеца», които ще изпълнят последното ти желание. Обаче нещо ми подсказва, че няма от какво да се страхувам. – След това стана убийствено сериозен. – А що се отнася до твоето местонахождение, друже – намираш се в югоизточния ъгъл на сто и осемнайсетия етаж на небостъргача Бурдж Халифа в Дубай. Океанският пейзаж зад теб е изображение на живо от уебкамера, предаваща от Италия и по-точно крайбрежието на Амалфи. Макар апартаментите над и под теб да са твоя собственост, сложил съм толкова експлозиви в апартамент 116, че мога да срина цялата сграда. Сега ще повторя въпроса. От кого се страхуваш повече? От мен или от него? И нека ти напомня, че ще взривя зарядите след... да речем, двайсет секунди.

Детето вдиша от кислородната си маска.

– Ако беше равностойна игра, пак щях да се страхувам повече от него, отколкото от теб.

– Играта вече не е равностойна. – Кенин махна към монитора, за да подчертае, че неговите хора са опрели пистолети в главите на «ключовете» на Детето.

– Виждам.

– Ето какво ще направим. Ще ми кажеш неговото име и името на организацията му и след това никога повече няма да говорим. Няма да го предупреждаваш.

Може би предателството ти ще се разчуе, а може би – не. След това може би ще успееш да спасиш нещо от кариерата си. Изборът е твой и разполагаш с пет секунди.

Детето се поколеба толкова дълго, колкото смееше, и след това за пръв път в живота си предаде свой клиент:

– Хуан Кабрило. Той е председател на Корпорацията. Базирани са на кораб, наречен «Орегон», макар че името рядко е изписано на носа му.

– Ето, видя ли, че не беше толкова трудно.

– Да ти го начукам.

Кенин не обърна внимание на забележката.

– А сега, скъпи приятелю, разкажи ми всичко, което знаеш за този Кабрило и неговия кораб.

Едно от нещата, които Хуан Кабрило харесваше в Ню Йорк, беше, че достатъчно пари можеха да ти доставят всичко, което поискаш, независимо дали е ден или нощ. Така в седем сутринта на следващата сутрин се оказа на път в северна посока, седнал зад волана на «Порше Кайман S». Тъй като през по-голямата част от годината бяха в морето, той нямаше много възможности да кара кола. Затова, когато предната вечер стана ясно, че времето, нужно, за да стигне до столицата на Върмонт със самолет, е почти толкова, колкото с кола, той реши да наеме някой спортен автомобил. Търговецът на екзотични коли би могъл да му намери някое «Ламборгини» или «Порше GT-З», но всички тези криле и спойлери действаха на пътната полиция като червеното наметало на тореадора.

Полицейските капани за превишена скорост нямаше да са опасни, след като беше взел от корабните складове детектори за радари и лидари [10] Технология, подобна на радара, за получаване на информация за отдалечени обекти с помощта на светлината. – Б.пр. . С тяхна помощ спирачките от керамична сплав на поршето щяха да имат достатъчно време, за да намалят скоростта.

Преди да потегли, вкара в джипиеса на колата най-ефективния маршрут и когато видя, че е съставен главно от магистрали, го програмира да потърси тихи странични пътища. След като успя да се измъкне от хаоса на задръстванията, които държаха Ню Йорк и предградията му в хватката си, се озова на двулентов асфалтиран път, по който нямаше много движение, като се изключат малкото трактори и пикалите на местните, които пътуваха по работа.

Шестцилиндровият двигател, разположен точно зад ниските извити седалки, боботеше с нетърпеливо очакване, докато той работеше със скоростите и волана и насочваше пъргавия спортен автомобил по широките завои първо в Кънектикът и след това из планината Бъркшър в Западен Масачузетс. Благоразумието го караше да не бърза, когато минаваше през малките градчета, струпани край пътя на гроздове от уморени магазинни фасади и само с по няколко преки, преди отново да Ю Технология, подобна на радара, за получаване на информация за отдалечени обекти с помощта на светлината. – Б.пр.