Клайв Къслър - Мираж

Кенин облече униформата си, нагласи няколко от знаците за отличие, които покриваха значителна част от куртката му, и излезе от банята, притиснал кодиран телефон до ухото си. В боксовия ринг треньорите бяха успели да настанят неговия спарингпартньор на едно от столчетата в ъглите. В краката му лежеше купчина кървави кърпи и в момента притискаха друга чиста в лицето му.

Усещаше миризмата на спортна зала само когато влизаше в горещината, царяща вътре, или излизаше на московските улици. Въздухът в градчето дори и при най-силно въображение не можеше да бъде наречен чист, въпреки това си пое дълбоко дъх, за да прогони от дробовете си миризмата на пот, кръв и стара кожа.

– Виктор, Кенин се обажда. Мъжете по местата си ли са?

– Току-що се обадиха. Готови са.

Адмиралът се настани на задната седалка на своя «Мерцедес» и шофьорът му, ветеран от Афганистан, затвори вратата. Младият адютант седеше отпред до него. Напълно сигурен за положението си в правителството, Кенин не се беше обградил с котерия охранители.

– Добре. Аз съм на път за вкъщи, за да се обадя. Ела там, за да можем да планираме всичко.

– Адмирале, след трийсет минути съм у вас.

Луксозният апартамент на Кенин беше само на десет минути път с кола от спортната зала, където беше редовен посетител. Огромното жилище разполагаше с гимнастически салон, оборудван с най-

модерните уреди, но той предпочиташе да тренира в мрачната спортна зала сред други мъже, чиято отдаденост на изкуството на бокса го вдъхновяваше.

Никога нямаше да може да си позволи апартамента на цял етаж от хиляда и петстотин квадратни метра в небостъргача, който се извисяваше над реката. В края на краищата, макар да беше адмиралска, заплатата му не беше кой знае колко висока. Не, апартаментът беше дар от един от неговите многобройни благодетели – олигарх, който бе натрупал богатството си в Дивия запад, в който СССР се превърна, след като се разпадна. Сега той подпомагаше неколцина изгряващи, а и утвърдени вече политици и военни, за да му помогнат да го запази.

Във фоайето на сградата пъхна ключа в бравата на асансьора и чрез гласовия контрол му нареди да го качи на неговия частен етаж. Там вратите се отвориха към фоайето на апартамента, цялото в мрамор и позлата, сякаш го бяха извадили направо от Версай. Кенин не обръщаше внимание на пищността. Той беше човек, който се интересуваше само от един атрибут на богатството – властта. Материалната страна на това уравнение не го интересуваше.

Миг по-късно беше в кабинета си и вторачи поглед в плосък монитор на стената вляво от неговото бюро. По-голямата част от екрана беше черна, обаче в единия ъгъл се виждаше негова снимка от камера, монтирана така, че да го прави да изглежда масивен зад писалището си. След като остана доволен от вида си на монитора, Кенин натисна клавиша на лаптопа.

Екранът оживя. На преден план седеше мъж зад своето бюро. Зад него имаше прозорец с ромбовидни стъкла, който гледаше към океана. Там, където се намираше мъжът, времето изглеждаше облачно, небето беше оловно и океанът се пенеше, докато се носеше към брега.

През годините Кенин беше говорил достатъчно с този човек, така че физическото му състояние беше от нещата, които вече не забелязваше.

Никой не знаеше как е възникнал огънят, който му бе отнел толкова много. Някои твърдяха, че е било опит за убийство, а други, че когато бил дете, майка му нарочно го е запалила. Имаше и такива, които настояваха, че е било нещастен случай, докато правел бомби за турските сепаратисти в Кипър. Лявата му ръка се беше превърнала в подобие на щипка на омар, обаче дясната беше пощадена. Нямаше коса. Тъканта, която покриваше черепа му, беше осеяна с белези и имаше вид на прекалено опъната. Двете му уши бяха изгорели, както и носът. Кожата на врата му приличаше на гущерови люспи. Едно от очите беше покрито с проста тъмна превръзка, а в другото проблясваше интелект.

– Адмирал Кенин, толкова съм възхитен, че пожела да ми се обадиш в тази прекрасна утрин – поздрави го мъжът, известен в разузнавателните кръгове като Детето.

Кенин беше сигурен, че Юрий Бородин и неговият блюдолизец Каспоров не са използвали руски екип, за да го измъкнат от затвора. Адмиралът познаваше всички групировки, способни да проведат толкова сложна операция, и те всички му бяха подчинени. Това означаваше, че Каспоров се беше обърнал към чуждестранна групировка за организиране на бягството. Подобни организации бяха малко и грижливо криеха своята самоличност. Това не бяха големите подизпълнители в областта на безопасността, които толкова нашумяха по време на набезите на САЩ в Афганистан и Ирак. Не, ставаше дума за малки елитни групи, които действат скрито от чуждите погледи. Обаче в този сенчест свят имаше една непроменлива величина и ако някой се нуждаеше от дискретна информация, трябваше да се обърне към Детето.