Клайв Къслър - Мираж

След секунди млечна киселина започна да се образува в ръцете и бедрата на Кабрило, а малко след това и пръстите му станаха безчувствени. Той продължи да пристъпва назад, да влачи вратата и да стои скрит зад нея, за да не го види стрелецът. В мига, когато излезе изпод корабните останки, снайперистът го взе на мушка и даде три бързи изстрела. Всеки попадна във вратата почти на едно и също място.

Кинетичната сила на куршумите изтръгна вратата от ръцете му и тя падна върху него. Той бързо се изправи пак на крака и вдигна вратата почти отвесно. Снайперистът стреля отново и куршумът отново рикошира от вратата. Металът се беше огънал от попаденията и от трансфера на енергия направо пареше. Въпреки това куршумите нямаше да успеят да я пробият.

Сега Хуан разбра, че състезанието е започнало. Снайперистът не можеше да го застреля, а това означаваше, че трябва да го подгони. Кабрило трябваше да измине стотина метра до уазката. Стрелецът трябваше да преодолее поне половин километър, но по-голямата част от пътя му беше надолнище. Той беше необременен, докато Председателя трябваше да влачи щита си през целия път обратно до колата, защото иначе стрелецът просто щеше да спре, да вдигне оръжието си и да го застреля, докато бяга.

Хуан влачеше тежката врата по пясъка като котва, която не може да спусне. Долният край на вратата събираше камъчета и пясък и той имаше чувството, че влачи половината пустиня със себе си. Гърбът започна да го боли, когато се озова на половината път от целта, а краката му направо трепереха като тръстики на вятър. Обаче не намали ход, нито спря да си отдъхне. Болката е начинът на тялото да каже някому да спре да прави нещо. Ако сложиш ръка върху пламъка на свещ, ще те заболи, но съзнанието контролира тялото и можеш да я задържиш там, докато плътта ти се опече. Тялото на Кабрило му казваше да пусне вратата и да си почине, но неговият интелект знаеше нещо, от което тялото нямаше представа. Ако остави щита, ще умре, така че продължаваше въпреки болката да влачи вратата. В този момент стрелецът сигурно беше напуснал скривалището си и тичаше с все сили.

Сякаш за да потвърди мислите му, снайперистът отново стреля по него. Звукът от изстрела беше много по-близко, прекалено близо и силата на удара беше много по-голяма сега, когато мъжът стреляше от по-малко разстояние.

Хуан леко изви глава. Рибарският съд, който първоначално беше взел за призрачния кораб, беше на осемнайсетина метра от него, а стрелецът на сто, а може би на двеста. Хуан не знаеше, а покажеше ли глава, рискуваше да му я отнесат.

За десети път вероятно той повдигна още вратата, за да прескочи купчината пясък и камъчета, които се бяха натрупали около долния край, докато я влачеше напред. Реши да я свали по-ниско, за да може да я влачи по-леко, макар че новата поза щеше да натовари допълнително ръцете, гърба и краката му. Зъбите започнаха да го болят от силното стискане на челюстите, но въпреки това някак си успя да увеличи скоростта.

Усещайки, че независимо от всичко плячката му се изплъзва, стрелецът пусна сватбарска поредица изстрели, натискайки спусъка на полуавтоматичното оръжие колкото може по-бързо. Няколко куршума се сплескаха във вратата, но повечето нападаха около Хуан. Както във всяко състезание, последната част беше най-оспорвана и двамата мъже напрягаха всички сили. Кабрило нададе животински вик, докато теглеше тежката врата, а краката му като бутала докосваха и отскачаха от земята. Погледна отново и видя, че сега носът на риболовния кораб е на омайните пет метра от него.

Пусна вратата на земята и спринтира. Снайперистът беше на трийсетина метра зад него и тичаше с все сили. Неочакваната смяна на тактиката от Кабрило го изненада. Не му остана време да вдигне пушката, затова стреля от хълбок в мига, когато Хуан зави зад носа.

Почувства пареща болка във врата като от ужилване на пчела точно когато завиваше зад стоманения корпус. Горещите парченца метал от пръсналия се над главата му куршум се бяха посипали върху му. Уазката беше само на десетина крачки оттам.

Той скочи с глава напред над торпедото на уазката секунди преди снайперистът да стигне до рибарското корабче и да стреля отново. Стъклото на шофьорската врата се пръсна. Хуан падна на земята от другата страна на джипа, претърколи се и стана. Погледна през отворения прозорец на уазката и за пръв път от началото на битката видя снайпериста. От глава до пети беше в камуфлажни дрехи, но не тези на местните узбеки и казахи. Имаше вид на човек, изскочил от ловджийския каталог на «Берета».