Клайв Къслър - Мираж

Три изстрела се забиха в мостика, разкъсаха метала и вдигнаха още прахоляк.

Снайперистът не знаеше дали е улучил мишената. Опитваше се да задържи Кабрило на място, което означаваше, че вероятно с него има още хора и те се промъкват насам под неговия прикриващ огън.

Хуан не можеше да се махне, но не можеше и да остане.

Свали огледалните си слънчеви очила и ги вдигна само малко на рамката на прозореца, движейки ги толкова бавно, че да приличат на невинна сянка. В отражението на изпъкналите им стъкла виждаше равнината, която го отделяше от позицията на снайпериста. Въздъхна облекчено – нямаше нападатели, които прекосяват пустинята. Изтрещя поредният изстрел. Куршумът мина през прозореца зад Кабрило. Снайперистът не беше видял очилата и стреляше просто за психологическо въздействие. Обаче сега Хуан най-сетне успя да се ориентира за позицията му, когато в стъклата се отрази малък пламък от дулото.

Стрелецът беше малко по-високо, отколкото Кабрило предполагаше, скрит в земна гънка на склона. Хуан се запита откога ли е там. Случващото се беше силно доказателство, че има нещо важно в този призрачен кораб на Карл Петровски, помисли си той, макар че до момента не бе забелязал нищо особено. Беше просто един от многото ръждясали корпуси, осейващи дъното на някогашното езеро.

Ако не идваха допълнителни сили, защо да приковаваш един невъоръжен човек на място? Защо не дойдеш лично и не довършиш започнатото?

В главата на Кабрило се мярна обяснение и той се хвърли да действа. Снайперистът щеше да получи желаното, но Хуан имаше още един заек в цилиндъра. Беше сигурен, че плавателният съд е миниран. Снайперистът е дошъл, за да премахне всички следи от откритието на Карл Петровски. От гледна точка на стрелеца плячката трябваше да умре или във взрива, или когато се опита да побегне. И тогава мисията му щеше да е изпълнена.

– Как ли пък не – почти изплю Хуан, щом стигна до вратата, която водеше към кърмовите каюти. Пантите бяха вътре в коридора, така че трябваше да пропълзи и отчасти да затвори вратата. Защитената от вятъра стомана беше толкова здрава, колкото в деня, когато я бяха валцували. Осите на пантите завършваха с глави с формата на луковица, така че моряците да могат лесно да ги измъкнат, ако някога стане нужда. Централната излезе леко от пантата, все едно скубеше бурени. Следващата изскочи много по-трудно, но въпреки това Кабрило успя да я издърпа. Въпреки усилията му най-долната отказваше да помръдне, независимо колко силно дърпаше. Скоро от лицето му закапа пот и я намокри, така че ръцете му се плъзгаха.

Ругаейки, Хуан нави крачола и свали протезата си. Горната част беше гладка, за да не жули кожата, но в долната част около глезена имаше груб ръб. Подпъхна го под главата на упоритата ос и заудря отдолу нагоре с юмрук по протезата. Оста не помръдна от мястото си, сякаш беше заварена.

Нямаше представа колко време му остава, а в главата му се въртеше клишираният образ на дигитален циферблат, който отмерва оставащите секунди. Стовари дланта си върху протезата.

– Хайде! – Отново и отново.

Парченца ръжда се посипаха от нея и тя помръдна малко нагоре. Няколко милиметра. Следващият удар я повдигна още няколко. След това още пет.

В момента, в който упоритата ос изхвръкна от пантите и падна на палубата, ръката на Кабрило беше станала безчувствена от ударите. Той седна на палубата и си сложи протезата. Свободно висящата врата се извисяваше над него и щеше да стане негов най-добър приятел, а може би кошмар?

Кабрило я хвана от двете страни и закрачи към мостика, като внимаваше да я държи между себе си и снайпериста. На стрелеца му трябваха само няколко секунди, за да разбере, че нещо не е наред, след което няколко бързо изстреляни куршума се сплескаха във вратата. Усещането беше все едно някой го е ударил с боен чук. Двойният изстрел отхвърли Хуан крачка назад и той се облегна на дяснобордовата стена на мостика. Изпълзя през прозореца и издърпа вратата след себе си, подпирайки я на перваза. Снайперистът стреля още два пъти, но не можа да докопа плячката. Хуан прехвърли щита високо над главата си и скочи върху главната палуба. Както искаше, вратата строши релинга и падна извън борда на земята.

Не знаеше колко време щеше да е нужно на снайпериста да разгадае неговия план, затова действаше бързо и скочи от три метра на земята. После нагласи вратата и се присви в дейната сянка. Пръстите му едва намираха опора, когато я задърпа след себе си по пясъка и камъчетата.