Клайв Къслър - Мираж

Хуан изгаси мотора на уазката и слезе от нея. До краката му, стъпили в прахта и солта, лежеше полузарита голяма керамична чаша за кафе, част от съдовете, подхождащи на суровия живот на риболовния кораб и огромните ръце на мъжете, работили на него.

Юсуф застана до Кабрило и двамата заедно обиколиха кораба, оглеждайки корпуса. От другата страна Хуан видя доказателството, което предполагаше, че ще види – широк разрез под товарната линия, простиращ се почти до мидела. Беше се блъснал в скали близо до острова и при толкова голямо разкъсване вероятно се бе обърнал за минути. Вероятно някои от екипажа бяха успели да преплуват до острова, който се издигаше на по-малко от петстотин метра от кораба. Всичко е зависело от водата. Ако е имало силно вълнение, може да ги е смазало в безмилостните скали.

Възрастният узбек неочаквано вдигна ръце във въздуха и издаде такъв звук, сякаш някой го душеше. Той махна към рибарския кораб:

– Не призрачна лодка!

После посочи дълга падина в земята двайсетина метра по-нататък. Сякаш някакво митично чудовище излизаше от земята – останките от друг кораб се издигаха от падината, сякаш пясъкът беше вълна, а плавателният съд се опитваше да разреже върха ѝ.

– Призрачна лодка – обяви узбекът.

Корабът изглеждаше много по-стар от този зад гърбовете им. Дължината му не можеше да се определи, защото само една пета от него стърчеше над ръба на падината. Беше тесен в средата и имаше доста голяма предна палуба, което бе изненадващо за риболовен кораб, след като целият работен процес се осъществяваше на кърмата, а надстройката подхождаше повече на яхта, отколкото на търговски съд.

Вместо да се върне обратно и да заобиколи край уазката, Кабрило закрачи право през пустинята. Юсуф го последва, подпирайки се на тоягата, за да пази равновесие.

Старият кораб имаше остър нос и две котви, все още прибрани плътно в техните клюзове. Целият плавателен съд имаше цвета на ръжда, не беше останало и петънце от оригиналната боя. Хуан стигна до ръба на падината и надникна надолу. Едничкият димоход се издигаше от прахоляка на три метра от мястото, където корпусът изчезваше под пясъка. Металът се люпеше от силната ерозия. Като използва димохода за ориентир, Хуан прецени, че вероятно е дълъг около двайсет метра. Имаше правите вертикални линии на кораб, много по-стар от лежащия наблизо. Напомняше му на луксозен круизен кораб от началото на деветнайсети век – останка от Викторианската епоха.

Това не беше работен кораб на местната риболовна индустрия или ферибот, който е превозвал селяните през Арал. Беше играчка на богаташ, може би на някой от членовете на царското семейство, които често са почивали по бреговете на вътрешните морета. Но в това нямаше логика. Защо на царя и царицата би им хрумнало да летуват в този отдалечен край на империята?

Тогава някой местен богаташ? Някой, който преди революцията е успял да натрупа купища пари и е поръчал да построят кораба тук на място? Беше прекалено голям, за да е докаран цял дори с железницата, а след като болшевиките докопват страната, не остават богаташи.

Внезапно Хуан взе да гледа на този кораб като на аномалия. Имаше нещо в неговото присъствие тук, което бе привлякло вниманието на Карл Петровски, и той също го почувства. Не беше от вида плавателни съдове, които обикновено са порели тукашните води.

Огледа околността. Не би трябвало да е и в пустинята, каза си.

Носът на кораба беше без повреди, значи трябваше да се предположи, че онова, което го е потопило, би се видяло по затрупаната от пясъка част от корпуса.

Юсуф най-сетне го настигна и го потупа по рамото, за да го поведе около носа към мястото, където край корпуса достатъчно високо бяха струпани камъни, вероятно от Петровски, за да може да прекрачи през планшира. Хуан се изкатери по грамадата, хвана се за металния скелет – това беше всичко останало от релинга – и се набра нагоре, прехвърляйки се със завъртане и в опита си да стъпи на палубата, остави доста кожа по желязото.

Беше запазено много малко от оригиналното дърво – вероятно тиково, предположи той – затова се наложи да стъпи на металните ребра, които бяха преживели опустошенията на времето. Под себе си видя празно пространство, в което някога бяха пренасяли товари, а може би беше носова каюта. Сега представляваше купчина брулен от вятъра пясък. Тесен пасаж между релинга и надстройката го отведе до водонепропусклива врата, която бе извадена от пантите и беше подпряна накриво като пияна на страничната каса. Промъкването през нея не беше лесно и наполовина вече в кораба, Кабрило спря с притиснат в прашния под гръб. Много можеше да се каже за Юрий Бородин, но не и че е човек, който си пада по подробностите. Той обичаше широката картина, по-общия поглед, величествения обхват. Виждаше стратегията, а не тактиката. Дреболиите го отегчаваха. Защо, по дяволите, ще си хаби последните думи, за да довлече Кабрило в един потрошен кораб някъде в голата пустош?