Клайв Къслър - Мираж

– Не знаем.

Това изявление увисна за няколко секунди в горещия въздух.

– Обаче има човек, който може би знае – добави Мина.

Хуан я погледна въпросително.

– Карл често пътуваше със стария Юсуф – обясни тя. – Някога, преди водите да се отдръпнат, той бил рибар. Сега е само един възрастен човек, но Карл твърдеше, че Юсуф така добре познава дъното на морето, както някога повърхността му.

– Разпитвахте ли го къде е ходил Карл?

– Разбира се, но като всички стари хора упътванията му са мъгляви. Говореше за някакви острови, за вятъра и как се усещала земята. Нищо конкретно не можа да ни каже.

– И не сте отишли сами да проверите? – попита Хуан, но смяташе, че вече знае отговора.

– Ако откритото от Карл е причина за убийството му... –

отговори Камзин, оставяйки изречението недовършено.

– Разбирам – каза Кабрило и кимна на събеседниците си. Камзин имаше работа, живот, който не искаше да излага на опасност. Вероятно живееше в страх, че макар и нищо да не знае, може да е в опасност. Минините мотиви хрупаха шоколад в кухнята. – А Юсуф? Дали ще е склонен да ме заведе на мястото?

Камзин известно време обмисля отговора си.

– Може би. Когато аз и Мина го разпитвахме, не ни предложи да ни заведе, но в интерес на истината ние и не изказахме подобно желание.

– Ясно – успокои го Хуан, защото знаеше, че и двамата изпитват неудобство, задето не са се опитали да открият какво е убило Карл Петровски.

Узбеките бяха независими от Русия едва от двайсет години. Двамата пред него бяха достатъчно възрастни, за да помнят какъв е бил животът при сталинисткия режим. Хората не задавали въпроси, не смеели да установят зрителен контакт с непознати и гледали с нищо да не правят впечатление. Това бил единственият начин човек да оцелее. Колкото Мина и Камзин да ги болеше заради смъртта на Карл, те не можеха, не желаеха да направят нищо, освен да приемат официалното решение на Москва и да продължат нататък.

– Някой от вас знае ли какво значи «призрачна лодка»? – попита Кабрило, нарушавайки неловкото мълчание.

Двамата му събеседници се спогледаха смаяни.

– В езерото има много лодки – отговори Камзин, – но никоя не се казва «Призрачна».

– Карл никога не ми е споменавал – допълни го Мина. – Заради това ли е умрял?

– Не знам, а и за двама ви ще бъде най-добре да забравите, че съм питал.

Те кимнаха разбиращо.

– Мога да ви заведа при Юсуф – предложи Камзин. – За съжаление обаче той говори само узбекски. Аз с удоволствие ще ви превеждам.

– Много сте любезен – каза Хуан, докато ставаше. Извади още две блокчета «Хърши» от раницата и ги подаде на Мина. – За по-късно.

Където и да го отведеше неговото разследване, това щеше да е място, което тя не можеше да посети. Карл беше мъртъв. И да знае защо, това няма да го върне. Идеологиите са за другите , сякаш му казваше нейният поглед. Аз трябва да бъда прагматична.

щ ом се озоваха навън, Аркин сграбчи Кабрило за ръката.

– Ще има ли справедливост?

Хуан погледна назад към къщата – вече празна черупка, макар живеещите в нея още да не се бяха изнесли.

– За Мина? – отговори той на въпроса с въпрос.

– За нас?

– Не.

– Тогава защо си тук?

Хуан се замисли за малко, което го изненада.

– Защото един приятел умря в ръцете ми и реших, че поне на него мога да осигуря справедливост. Това достатъчно ли е?

– За нас тук? Мисля, че да.

Двамата повече мълчаха, докато търсеха Юсуф. Единствените разменени думи бяха упътванията, докато Кабрило караше из пустия град. Сградите бяха само фасади на безжизнени черупки.

Юсуф живееше долу при пристанището в ръждивата обвивка на някогашен риболовен кораб. Според Аркин той не бил негов, но въпреки това Юсуф се нанесъл. Подобно на останалите в пресъхналото пристанище, и този кораб лежеше върху пясъка, който на места се издигаше чак до планширите. Хуан огледа старите плавателни съдове наоколо и веднага разбра, че старият рибар е избрал своя, защото стоеше малко по-изправен от тях. Някои дори бяха полегнали на бордовете си.

Кабрило спря в прахоляка около корабчето. Двамата слязоха от джипа.

Камзин изкрещя поздрав към стария кораб и Кабрило забеляза през илюминатора движение в каютата под рулевата рубка. Матусал беше юноша в сравнение с човека, който излезе на широката задна палуба. Беше с роба и кърпа на главата, подпираше се на чепата тояга. Под кърпата се показваха кичури чисто бяла коса, а долната половина на лицето му бе закрита от бяла брада, по-подходяща за някой приказен вълшебник. Бузите и очите на стареца бяха хлътнали. Едното му око беше тъмнокафяво, почти черно, а другото бе покрито с млечното було на катарактата. Върху подобното му на ястреб рамо беше преметнат древен АК-47.