Клайв Къслър - Мираж

Ръждясали коруби на някогашни рибарски катери бяха осеяли дъното и образуваха най-невероятния пейзаж, който Кабрило беше виждал. Някога беше открил кораб, заровен в пясъците на Калахари, но съпоставката между пресъхналото пристанище и изоставените корпуси наистина дразнеше сетивата. Напомни му картината на Салвадор Дали «Упорството на паметта». Сюрреализмът се засилваше от присъствието на друга камила, която пасеше трева в дупката, застанала до осемнайсетметров траулер.

Наоколо се издигаха зарязани консервни фабрики, правоъгълни метални постройки, които стихиите бавно рушаха. На всяка липсваше по някой лист ламарина и отворите им приличаха на беззъби усмивки. Беше очевидно, че градът е умирал бавно, като болен от рак, който отслабва неспирно, докато му останат само кожа, кости и отчаяние.

Виждаха се малко хора, които се движеха с равнодушието на зомбирани. Кабрило не видя никъде деца да играят на улицата – нещо задължително за всеки град от Третия свят.

Тук слънцето сякаш беше по-остро, по-медно – все едно че беше чук, а пустинята наковалня; градът беше блъскан и от двете.

Оттатък границата в Аралск, Казахстан, се бяха опитали да запазят връзката на града с езерото, прекопавайки канал, който се простираше на повече от трийсет километра. Тук обаче, изглежда, гражданите на Муйнак безропотно се бяха примирили със съдбата си.

Толкова малко бяха обитаваните сгради, че му отне само няколко минути да открие своята цел – дома на казахската съпруга на Карл Петровски. Случайно бе улучил подходящия момент – следващата седмица тя се готвела да се върне да живее при семейството си.

Къщата беше едноетажна сграда с формата на циментово блокче. Някога беше имала мазилка, която вятърът беше изронил като лющеща се кожа. Дворчето бе задушено от бурени, макар че една мършава коза правеше всичко възможно да контролира растежа им. Мястото приличаше на снимка от 20-те години, като се изключи лъскавата сателитна чиния, закачена на стълб, забит в земята. Когато слезе от джипа, Кабрило забеляза, че дори това модерно удобство е започнало да се износва. От конвертора стърчаха голи кабели, а дървените щипки подсказваха, че сега се използва като простор за сушене на дрехи.

Докато крачеше към вратата, свали слънчевите очила. Преди още да беше почукал, тя се отвори.

Някога Мина Петровска е била красива жена, както се виждаше от структурата на лицето ѝ. Тялото ѝ още беше слабо и стегнато, но непрестанното усилие да живее беше оставило следи по него. Вече не стоеше изправена, а се бе смъкнала като жена, трийсет години по-възрастна от нея. Кожата ѝ бе жълтеникава, а лицето сбръчкано. Косата ѝ беше повече бяла, отколкото прошарена и имаше трошливата текстура на старо сено.

– Госпожо Петровска, казвам се Джон Смит – представи се Кабрило на руски. – Мисля, че господин Камзин ви е предупредил за моето идване.

Аркин Камзин беше шефът на Петровски в новосъздаденото Бюро за спасяване на Аралско море. Ерик Стоун беше открил вдовицата чрез него. Жената нямаше телефон и уговорката за тази среща коства не малко усилия. Зад нея се показа по-възрастен от нея мъж с настойчиви очи и пожълтели от никотина мустаци. Беше облечен в униформата на държавен служител от този край на света – черни панталони от някаква неразрушима материя и бяла риза с къси ръкави и толкова пожълтяла яка и подмишници, че и белината не е била способна да ги избели.

– Господин Камзин? – попита Кабрило.

– Да, аз съм Камзин. Мина ме помоли да дойда днес.

– Искам да благодаря и на двама ви, че отделихте от времето си, за да разговаряте с мен – каза Хуан с топла усмивка. Присъствието на Камзин криеше неизвестни. Като човек, който би могъл да си осигури охолен живот с игра на покер, Кабрило мразеше неизвестните.

– Моля – плахо го покани Мина Петровска, – няма ли да влезете? Извинете ме за къщата...

– Моят сътрудник ми обясни, че скоро се изнасяте – побърза да каже Хуан, за да смекчи неудобството ѝ от помещението, пълно с кашони и мебели, увити в защитно найлоново фолио. В стаята беше по-топло, отколкото навън под ослепителното слънце. – Нека първо ви изкажа съболезнованията си.

– Благодаря – нехайно отговори Мина.

В този момент в помещението влязоха две малки момичета. Едното беше на осем, а другото на около шест. От вехтото им облекло личеше, че по-малкото е принудено да износва дрехите на по-голямото. Те се вторачиха с ококорени очи и зинали усти в плешивия странник.