Клайв Къслър - Мираж

Преди намесата на съветските специалисти Аралско море било едно от най-големите в света с размери, по-големи от тези на езерата Хурон и Онтарио, взети заедно. Около Аралско море се развила бликаща от енергия риболовна и туристическа индустрия, чрез които местните се прехранвали. В опита си да увеличат производството на памук в околните пустини, съветските инженери отклонили водата на двете реки, захранващи Арал – Аму и Сир, в огромни мрежи от канали, които пропускали повече от половината вода, която вкарвали в тях. През 60-те години равнището на езерото започнало драматично да спада.

Комунистите знаели, че това се дължи на техните инженери, но централно планираната икономика не обръщала внимание на такива подробности като околната среда. Половин век по-късно Аралско море, което в превод означава Море от острови, се свило толкова много, че сега представлява няколко езера с черна вода, в която не може да има живот. Днешната му соленост е три пъти по-висока от тази на световните океани. Корабите на някогашните риболовни флоти сега лежат килнати и ръждясали върху пустинния пясък. Свиването на Аралско море променило и местните климатични особености – температурите се повишили, а сезонните дъждове намалели. Прахта, солта и изтичането на пестициди от някогашните памучни полета допълнително замърсявали почвата, докато накрая тя се превърнала в лунен пейзаж.

Единственото положително в тази тъжна история е, че казахстанското правителство работи по пренасочването на вода в Северно Аралско море в опит да съживи езерото. Крайбрежието му вече пълзи обратно към пристанищния град Аралск, досега отдалечен от него на шейсетина километра. Отново има промишлен риболов, както и промени в микроклимата, които довеждат до увеличаването на валежите.

В закъснял опит да подражават на своите северни съседи, сега узбеките разглеждат осъществимостта на подобен проект. Карл Петровски бил член на екипа, който постига успеха в Казахстан и през последната година работил по повторението му в Узбекистан.

Кабрило се съмняваше, че работата му в тази област е причина за неговата смърт. Беше нещо, свързано или с Никола Тесла, което му се струваше невероятно, или с тайнствената призрачна лодка, която си остана призрачна въпреки голямото проучване.

Това доведе Председателя до неговия омразен, брулен от вятъра аванпост, който се намираше накрай света. Когато излезе от летището със стъклена фасада, след като беше долетял на юг от московското летище «Домодедово», стена от сух и солен въздух посрещна Кабрило. Той бързо си сложи слънчевите очила и леко повдигна с презрамката чантата, която носеше през рамо. Паспортът, който използва за това пътуване, го сочеше за канадски фотожурналист, работещ върху материал, който се надява да продаде на списание «Нешънъл Джиографик».

Беше минал транзит през Русия, облечен със спортно сако, бяла риза без вратовръзка и поочукани официални обувки. Тук се отказа от този външен вид и го замени с фотографската униформа по цял свят: високи обувки, камуфлажни панталони, яке с безброй джобове и джобчета за оборудване. В другата чанта бе подслонил един «Никон SLR» и няколко обектива, както и достатъчно принадлежности, които завършваха маскировката му.

В нея имаше както плюсове, така и минуси. В държава като Узбекистан, където медиите бяха силно зависими и потискани, да щракаш снимки до насита неизбежно щеше да привлече вниманието на властите. Хуан обаче нямаше намерение да вади фотоапарата крой правителствени сгради или военни бази, затова можеше да бъде спокоен. Обикновено крадците бяха наясно, че фотографите нямат нищо за крадене, освен апаратите си. Подобни кражби винаги се съобщаваха в полицията, която най-често знаеше кои са крадците и ги арестуваше бързо, за да изчисти името на родината. Това беше сред плюсовете.

Така нямаше да го застрашават нито правителството, нито кандидат-крадците. Без да обръща внимание на подвикваните предложения от шофьорите на таксита за ниски цени до близкия град, той съсредоточи вниманието се върху един очукан УАЗ-469. Руският джип явно беше слязъл от поточната линия, когато Кабрило се беше родил. Каросерията му беше смесица от метални кръпки, избледняла сивокафява боя и прахоляк и беше толкова нагъната и издрана, че напомняше кожата на шарпей.

Младият мъж, застанал до него, стискаше в едната ръка цигара и лист с ръчно изписано името Смит в другата и наблюдаваше множеството, напускащо терминала с хищното търпение на сокол. Когато видя Кабрило да излиза от тълпата, пазаряща се за цените с шофьорите на такси, хвърли цигарата и се усмихна широко, показвайки пожълтелите си от никотина зъби.