Клайв Къслър - Мираж

– Капитане, катерът продължава да е на дрейф.

– Няма нищо, момче. Нека си стои. Нямат представа, че сме тук.

Вече повече от час плаваха в свръх тих режим, след като откриха и разпознаха катера с помощта на база данни от акустични сигнали, събрани на магнетофонни ленти – още една древна технология, която подсказваше, че корените на клас «Танго» са в 70-те години.

Когато се подадеше сигналът за тревога, той беше особено остър и пронизителен.

Морякът най-близко до сирената не забрави онова, на което го бяха учили. Повечето мъже щяха да останат няколко секунди като вкопани на място, докато мозъците им обработват източника на натрапчивия шум, но той се задвижи със скоростта на котка и натисна бутона, който спираше сирената. Половината от червените бойни индикатори започнаха да пулсират – визуално доказателство за развитието на някакъв спешен случай.

Докато мъжете си разменяха тревожни погледи, времето сякаш беше спряло. Сега бяха изправени срещу две опасности: американския катер, който се вслушваше в звуците, идващи от бездната, чрез привързан за кърмата сонар, долавящ и най-тихия необичаен звук. Една история от Студената война разказваше как съветска подводница била проследена през цялото ѝ пътуване от четири хиляди мили, защото един от моряците обичал да пука балончета с вносна дъвка, щом остане сам. И втората – дали онова, което датчиците на подводницата бяха открили, беше толкова опасно за живота, че да си заслужава включването на сигнала за тревога?

Отговорът на втория въпрос дойде под формата на струйка дим, която се понесе от един от вентилационните отвори на тавана. Докато екипажът още гледаше, струйката се превърна в кълбящ се облак.

Подводничарите се страхуват от пожар повече, отколкото от удавяне.

Беше очевидно, че лодката гори.

Капитанът огледа командната рубка, спирайки очи за секунди на съответния човек, преди да продължи нататък. Помощ от никъде не можеха да очакват. Той спря поглед на първия си помощник.

– Помощник, ограничете огъня с цената на всичко. Същевременно трябва да се пази тишина.

– Слушам – каза мъжът и се втурна напред, където димът изглеждаше най-гъст.

– Докладвай резултатите от сонара – поиска капитанът със заучено безразличие. Трябваше да покаже на екипажа, че няма нужда да се паникьосва. Обаче стомахът му се беше свил.

– Катерът още е на дрейф – докладва оператора на сонара, който притискаше с една ръка слушалките толкова силно, че пръстите му бяха побелели.

– Чуха ли ни?

– Чу ни, но не знае какво точно е чул.

– Ако беше на негово място, какво щеше да направиш?

– Капитане?

– Отговори.

– Ъъъ – поколеба се момчето.

– Лесен въпрос. Отговори. Какво би направил?

– Щях да обърна кораба по посока на шума и да мина още веднъж със сонара, за да се опитам да чуя още нещо.

Капитанът знаеше верния отговор, същия, който му даде морякът, но инстинктите му подсказваха да последва първия помощник. Огънят беше непосредствената опасност. Американският катер беше второстепенната. Но подготовката му говореше друго. Трябваше да остане тук. Добрият водач трябва да отделя инстинктите от обучението, защото това разделение запазва живота на екипажите. Най-непосредствената заплаха за подводницата не беше пожарът, а катерът на бреговата охрана.

Той зачака с останалите моряци, впил очи в часовника над бойния пост на оператора на страничните рули.

Катерът продължаваше да лежи на дрейф и да прослушва района. Когато изминаха шест минути, капитанът изпусна малко от дъха, който си беше поел още когато прозвуча алармата. На седмата издиша останалото.

– Момчета, смятам, че ни пропусна – прошепна той. В този момент се върна първият помощник. – Малък пожар в камбуза. Беше се запалила някаква мазнина. Няма повреди.

– Капитане, двигателите на катера току-що заработиха. Започна да се отдалечава.

– Обръща ли?

Чакането нямаше край, но изведнъж младият моряк се обърна към своя командир с широка усмивка.

– Пое курс на юг и вече плава с осем възела.

– Всички свършихте добра работа – каза капитанът с почти нормален глас. Той погледна към стоическото лице на адмирал Пьотър Кенин. Не знаеше какво да очаква, но се изненада приятно, когато мъжът неохотно му кимна в знак на уважение.

Кенин се беше облегнал на една от херметичните врати и сега се изправи и викна:

– Край на маневрите.

Червеното бойно осветление бе изгасено и мостикът беше залят от ярка бяла светлина. Техници, доскоро невидими, дойдоха в командната централа, за да проверят оборудването, а моряците пред различните бойни постове наставаха от местата си. Телата им бяха толкова напрегнати и изтощени, сякаш това беше истински сблъсък с противник, а не тренировка. Въпреки това чувстваха удовлетворение от добре свършената работа.