Клайв Къслър - Мираж

– Нямам представа, но това беше последната дума на Юрий.

Ерик замълча, за да осмисли тази информация.

– Хуан, съжаляваме. Чухме, че е ранен, но не знаехме, че е починал.

– Момчета, вие сте в почивка, така че няма как да знаете.

– Като се има предвид състоянието на океана и т.н., приблизителното време на пристигане в Трондхайм няма да е по-рано от дванайсет часа.

– Знам. Направете каквото можете. – Хуан затвори и се върна при Макс на бара. После сипа още по една водка.

– Какво ти подсказват инстинктите? – полюбопитства Макс.

– Първо, ако изпия още една водка – той гаврътна чашката, – утре сутринта ще ми е кофти.

– А второ?

– Времето за вкарването на Юрий в затвора не е случайно избрано. Мисля, че е открил нещо за адмирал Кенин и то е свързано с Никола Тесла и Аралско море.

– Как?

– Докато Стоуни и Мърф изровят някаква информация, не мога да ти кажа. Юрий ми каза това на смъртния си одър и аз възнамерявам да го разровя.

Онези, които познаваха Хуан Кабрило, знаеха, че щом съзнанието му е заето с мисия, няма много неща на този свят, които могат да го спрат. И всеки, който се опита да го направи, ще разбере истинското значение на думата решимост.

Подводницата беше в режим на супер тихо придвижване. Намираха се на петнайсет мили от Калифорния и между тях и брега един катер на Американската брегова охрана мързеливо плаваше по курс Сан Диего. Катерът се намираше на по-малко от четири мили. Екипажът не беше пуснал сонара и макар подводницата да се намираше в международни води, не можеха да си позволят да бъдат открити. Присъствието на дизелова подводница толкова близо до американския бряг щеше да предизвика бърз и смъртоносен отговор.

Катерът нямаше въоръжение, с което би могъл да елиминира подводница от клас «Танго», той можеше да я следи със своя сонар, докато не дойде противолодъчен самолет от няколкото военновъздушни бази на флота, които бяха наблизо. Бяха стигнали твърде далеч и сега, в края на мисията, щеше да е жалко да бъдат потопени. Ако трябваше да се крият тихо под водата в течение на час или два, докато катерът се махне – така да бъде. Търпението и мълчанието бяха двете главни достойнства на подводничаря.

Пътуването на север им беше отнело цяла седмица. Повечето време плаваха извън обичайните плавателни коридори и на шнорхелна дълбочина, за да може дизелите на лодката да получават въздух. Само когато сонарът откриеше наблизо кораб – обикновено идващ от Азия, защото се бяха озовали пред пристанищата по западното крайбрежие на САЩ и Мексико, прибираха шнорхела и се потапяха по-дълбоко. Обикновено екипажът се състоеше от седемнайсет офицери и шейсет и един моряци, но на тази подводница имаше само двайсет и четири души, с които капитанът много се гордееше.

– Докладвай данните от сонара – прошепна той. Стоеше зад мъжа, приведен над древната пасивна сонарна система.

Морякът свали една от слушалките от ухото си и докладва:

– Катерът продължава да плава с осем възела. Според мен се намира на пет мили от нас.

В много отношения разстояние от пет мили беше изпълнено с опасности. Пет минути пътуване с кола или два часа пеша. В океана, където звуците могат да пътуват далечдалеч в неговата необятност, пет мили са разстояние, на което можеш да подвикнеш някому.

– Някакви признаци, че претърсва със сонар?

– Не, капитане, защото иначе щеше да изключи двигателите и да легне на дрейф. Ако работят, не може да чуе нищо друго, освен собствените си винтове.

В този момент мъжът отново нахлузи слушалките. Сякаш думите им бяха чути от американците.

– Капитане... изключи двигателите. Ляга на дрейф!

Капитанът сложи успокояващо ръка върху рамото на момчето.

– Спокойно, синко. Не може да ни чуе, ако не вдигаме шум, нали?

Момчето погледна виновно.

– Да, капитане.

– Ние сме една тиха деветдесетметрова точка в океана. Нищо няма да чуе тук. След малко ще продължи.

Капитанът огледа малкото помещение. С ниския си таван беше клаустрофобично като гробница, а на червеното бойно осветление лицата на мъжете изглеждаха демонични. В центъра на помещението като сталактит от стомана висеше перископът. Около него бяха струпани рулевата рубка, контролното табло на инженерите, капитанският стол и още няколко други бойни поста. Подводницата беше толкова стара, че всичките ѝ уреди бяха още аналогови, с обикновени циферблати и стрелки, и много приличаха на онези от Втората световна война, защото бяха изкопирани от германските. Въздухът беше доста хладен – сега, когато подводницата се движеше на акумулатори, не смееха да пилеят амперите за отопление. Въпреки това на няколко от мъжете лицата бяха потни. Напрежението беше доловимо.