Клайв Къслър - Мираж

От специално пластмасово шише изсипа жълтеникава течност в дланта си и въпреки горещата вода усети химическото ѝ парене. Размаза я по голата си глава и започна да масажира кожата. Кевин Никсън му беше обяснил химическия процес, който щеше да разтвори фалшивите татуировки, изрисувани по половината тяло на Председателя. Обаче формулите и коефициентите на реактивност губеха всякакво значение пред усещането, че течността разтваря не само татуировките, но и собствената му кожа.

Водата, която се стичаше от главата му, стана сива, когато мастилото започна да се разтваря.

Отне му петнайсет мъчителни минути, за да свали татуировките до степен да заприличат на едноседмични контузии, които само след няколко дни ще се разнесат напълно. Можеше да си спести болката и да ги остави да избледнеят от само себе си, но да ги остави на тялото си беше все едно да носи знака на Каин.

Хуан се подсуши, с хавлията почисти малка част от огледалото над шкафа в банята и след като се огледа, реши, че известно време ще трябва да носи шапка. Самата плешивина беше шокираща, защото иначе главата му беше покрита с гъста руса коса, спретнато подстригана от корабния бръснар, а сега заради бледосините остатъци от мастилото приличаше на бракуван екземпляр от лабораторията на доктор Франкенщайн.

Огледа се – вече не виждаше избелялото мастило и реши, че ако линията на косата му някога започне да се отдръпва, както се бе случило с двама негови чичовци по майчина линия, ще си обръсне главата. При широките му рамене на плувец и високия ръст номерът щеше да мине. Реши, че прилича повече на Юл Бринър, отколкото на Тели Савалас.

Той заподскача из каютата си до гардероба. Кракът, който беше носил по време на мисията, щеше да бъде свален в Магическата работилница за почистване и поддръжка. В дъното на гардеробната му стая като обувки бяха подредени протези за най-различни случаи. Някои бяха предназначени да имитират истинския му крак чак до твърдите косми. Други бяха истински металически чудовища, сякаш плод на научната фантастика. Той избра протеза от светла пластмаса, нахлузи защитния чорап върху чуканчето си, като се увери, че няма гънки, които след време да протрият кожата.

Бяха минали повече от пет години, когато снаряд, изстрелян от китайска канонерка, откъсна крака му под коляното. Не минаваше ден без липсващата част от крака да го боли. Фантомна болка – така го наричаха лекарите. Обаче за онези, които я изпитваха, в нея нямаше нищо призрачно.

Сложи си джинси, суитчър на щата Орегон и маратонки. Беше учил за бакалавърската си степен в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Фланелката на Орегон беше един вид отдаване на почит на едноименния кораб. Сложи си оригинално кепе на «Лос Анджелис Райдърс», което някога беше принадлежало на неговия дядо, абониран за мачовете им през дванайсетте години, когато играеха в Града на ангелите. Старецът го носеше само на домакински мачове. Не го беше слагал от толкова отдавна, че трябваше наново да го регулира.

Едва когато излезе от гардероба, забеляза, че найлоновата торба с изцапаните дрехи е прибрана, а на алабастровия бар в ъгъла на каютата беше сложен сребърен поднос за храна. До него стоеше една-единствена чаша вино, което пламтеше като течен рубин на приглушеното осветление.

Той се изкиска съжалително.

Преди час беше толкова свръх съсредоточен върху заобикалящия го пейзаж, че мускулите му все още помнеха всеки завой, сътресение и накланяне по време на пътуването със снегомобила от гората до мига, когато машината спря в гаража за лодки на «Орегон». Обаче сега, когато се бе върнал на мястото, което от толкова години беше негов дом, предпазливостта му беше намаляла толкова, че не бе забелязал кога някой от стюардите, вероятно лично осемдесетгодишният главен стюард Морис, беше влязъл в кабината, донесъл вечерята и взел мръсните дрехи. Ако Морис беше убиец, Хуан не би имал ни най-малък шанс да оцелее.

Свали сребърния капак на подноса и беше поздравен от богат пикантен аромат. Той отново си каза, че ако на света има сигурно място за него, то е на борда на «Орегон», заобиколен от неговия удивителен екипаж. Украсеното с преге меню, съобщаваше, че пред себе си вижда бизонско чили, поднесено във френска питка, а виното беше каберне совиньон «Филип Тони».

Морис, който беше изкарал кариерата си във военния флот като личен стюард на поне дузина адмирали, освен всичко друго беше отличен сомелиер и Хуан беше сигурен, че виното добре ще се съчетае с ястието, но тази му вечер не беше от винените. Под бара имаше минихладилник и той извади от него една бутилка обикновена «Столичная» и две охладени чаши за шотове. Едва успя да ги напълни и на вратата се почука. Макс Хенли влезе, без да чака покана.