Клайв Къслър - Мираж

– Не – отново успя да изхърка руснакът. – Иван? – Той повика Хуан, използвайки руското му име.

Кабрило се впусна напред и се надвеси над проснатото тяло на Бородин.

– Спокойно, друже. Ще се оправиш.

Бородин се усмихна с кървава усмивка, зъбите му също бяха червени като на акула, след като се е нахранила.

– Не – повтори Юрий за трети път. – Кенин.

– Знам за Пьотър Кенин – увери го Хуан.

– Председателю! – остро се намеси Хъксли.

– Секунда – прекъсна я той. Не искаше да гледа укорителното ѝ изражение. Не по-зле от нея знаеше, че всяка секунда има значение. Знаеше и че сам Бородин знае това по-добре от всички тях.

Юрий се закашля и усилието сякаш разкъса нещо дълбоко вътре в тялото му. Той изстена, очите му се завъртяха, докато вълните на болката го мачкаха в обятията си.

– Арал.

Думата се отрони от устата му.

– Аралско море? – попита Хуан. – Какво значи това?

– Призрачна лодка.

– Не разбирам. – Той и всички останали виждаха, че на Бородин му остават секунди живот.

– Какво за Аралско море и призрачната лодка?

– Намери Карл Петро... Петро... – Сричките се раздалечаваха все повече и повече. Хуан се наведе, докато ухото му не се озова на сантиметър от кървавата уста на неговия приятел. – Петровски.

Усилието да каже името беше последното издишване на умиращия мъж. Кожата му, макар да изглеждаше невъзможно, стана още по-бледа, по-прозирна, подобна на външния пласт на восъчните кукли на мадам Тюсо.

– Юрий? – Повика го Хуан с отчаяние, което знаеше, че ще остане без отговор. – Юрий?

Адамовата ябълка на Бородин подскочи за последен път в още един опит да говори. Белите му дробове бяха толкова пълни с кръв, че почти нямаше въздух да каже последната си дума. Но прошепна през вече неподвижните устни на мъртвец:

– Тесла.

Джулия блъсна Кабрило настрана, обърна Бородин по гръб и скочи на количката като жокей на коня. Тя беше дребна жена с красиви извивки, но когато правеше масаж на гърдите, го вършеше със сила и енергия. Фелдшерите забутаха количката към медицинския отсек на първа палуба през подобните на лабиринт коридори на тайните проходи на «Орегон».

Кабрило проследи с поглед как изчезват през една от водонепроницаемите врати, въздъхна дълбоко, после тръгна към интеркома, монтиран на стената. Не обърна внимание на моряка, който подсигуряваше гаражната врата от бойния пост.

– Команден център – чу се гласът на Макс Хенли. Тъй като не знаеше какво е положението, той мъдро не пусна обичайната си поредица от черен хумор и саркастични забележки.

– Макс, изкарай ни от тук – нареди Хуан, сякаш напускането на сцената на действие можеше да компенсира случилото се. – Мисията е провал.

– Слушам, Председателю – тихо отговори Макс. – Слушам.

Следващите петнайсетина минути седя отпуснат на бюрото си под слабата светлина в каютата, вперил нищо невиждащи очи в точка на пода. В продължение на години това помещение му беше дом. Днешното му вдъхновение идваше от кулисите, които представляваха «Кафенето на Рик» от филма «Казабланка». Вътрешният дизайн беше дело на Кевин Никсън и неколцина негови приятели от Холивуд. Обикновено това беше мястото, където Кабрило намираше утеха. Докато не звънна телефонът, такава не беше намерил.

Той вдигна слушалката на имитацията на стар бакелитов апарат още преди първият звън да беше свършил. Нищо не каза.

– Съжалявам, Хуан. – Беше Джулия Хъксли. – Току-що приключих. Той си отиде.

– Благодаря ти, Хъкс – монотонно отговори Хуан. – Знам, че си направила всичко възможно.

После остави тежката слушалка обратно върху апарата.

От кратката размяна на погледи с корабния лекар долу в хангара за лодките беше разбрал, че смъртта на Юрий е неизбежна, но не можеше да се насили да върши нещо, докато не получи потвърждение. Беше се провалил. Нямаше значение, че измъкна Юрий от затвора и го докара на километър и половина от «Орегон». Хуан въздъхна дълбоко.

Свали останките от грейката и ги напъха със затворническите си одежди и с окървавените апрески в пластмасова торба, за да бъдат изгорени. Влезе в банята, облицована със зелен мрамор, завъртя медните кранове на хидромасажната душкабина, толкова голяма, че можеше да побере шестима. Когато от душовете запръска вода, свали протезата си, масажира набързо чуканчето си и едва тогава влезе под горещата струя.

Обикновено в душкабината му имаше само две неща – калъп обикновен сапун и шампоан. Макар да си падаше конте, като на повечето мъже личната му козметика беше твърде минималистична.