Клайв Къслър - Мираж

– Господин Смит, да?

– Да, аз съм Смит – отговори Кабрило и стисна протегнатата ентусиазирана ръка.

– Аз Осман – представи се младият мъж с непроницаем акцент. – Добре дошъл в Узбекистан. Наистина си сърдечно добре дошъл.

Казаха ми да те посрещна тук с най-хубавия си джип и както можеш да видиш, тя е прекрасен.

В региона руският беше език за комуникация между различните племена и техните разклонения и Кабрило би могъл да спести на представителя на фирмата за коли под наем усилието да си кълчи езика на английски, но понеже го говореха само малцина канадски журналисти, той реши да се държи за английския.

– Той е прекрасен – поправи младежа Хуан и стрелна подозрителен поглед към малкото маслено петно под шасито.

– Не ми казаха, че ще имаш нужда от шофьор. Да.

А, значи това е болката на този тип, осъзна Хуан. Наемането на всъдеход ставаше чрез плащането на неподлежаща на пазарлък такса, посочена на интернет страницата на фирмата. Осман искаше доходоносното място на негов шофьор и личен гид през четирите дена, за които беше наел колата.

– Не са ти казали, защото нямам нужда от шофьор. – После му подхвърли кокал. – Но съм готов да ти платя, ако ми намериш допълнителни туби за бензин.

– Значи ще навлезеш навътре в пустинята?

– Не толкова навътре, че да не мога да се върна.

Узбекът реши, че това е шега, и се разсмя толкова силно, че започна да кашля. След това запали поредната цигара.

Хуан палеше пура от време на време и не се сърдеше на зависимите от никотина, но не можеше да си представи защо трябва да пушиш цигари сред тоя прахоляк, където усещаш пясъка да скърца под зъбите ти, а дробовете си като стари циментови чували.

– Добре – отговори решително Осман, – но след като ме оставиш в офиса ни в града.

Ето това неизменно забавляваше Хуан по време на пребиваванията му на Изток – всеки се опитва да изцеди нещо допълнително от сделката. Няма значение колко е незначително, стига само другият да е отстъпил повече от теб. На повечето западняци това се струваше измамничество и алчност, но всъщност подобен пазарлък беше взаимна проверка на характерите. Ако твърде бързо се съгласиш, ще те сметнат за наивник, а ако твърде упорито се пазариш, ще излезеш скръндза. Балансът между крайностите определя как ще изглеждаш в очите на другите.

– Съгласен – кимна Кабрило и протегна ръка, за да подпечатат сделката, – но само ако ме почерпиш чаша чай в офиса.

На лицето на Осман отново цъфна усмивка, но този път изглеждаше по-искрена от мазното хилене на гонещ продажби търговец, която бе лепнал на лицето си преди малко.

– Господин Смит, харесваш ми. Много си готин.

Отклонението да пийне чай с Осман щеше да отнеме само няколко минути, но този млад узбекски мошеник го беше нарекъл «готин» и това накара Хуан да се усмихне за пръв път от смъртта на Бородин насам.

Пътят на север към някогашния крайбрежен град Муйнак представляваше съсипваща бъбреците напукана асфалтова лента, а почти пълната липса на амортисъори на уазката допълнително влошаваше нещата.

Теренът беше плоска, брулена от вятъра пустиня, из която от време на време можеше да се види изсъхнал храсталак. Единственото интересно, което Кабрило виждаше наоколо, бяха двугърбите персийски камили. Те бяха по-ниски от едногърбите си братовчеди, а по шията им минаваше ивица гъста козина, която увенчаваше всяка от угоените гърбици. Хуан не знаеше дали са нечия собственост или са диви. Когато минаваше край тях, те само го поглеждаха и това беше указание, че са свикнали с хората.

Муйнак беше само на 150 километра от Нукус, но въпреки това пътуването им отне цели четири часа. До спускането на вечерта оставаха още няколко часа, затова въздухът беше горещ и парлив и колкото повече Хуан се доближаваше до своето местоназначение, толкова по-солен ставаше. Но не бе като освежаващия морски въздух, на който се наслаждаваше, застанал на мостика на «Орегон», а суха като оцет горчилка.

Градът някога е бил най-голямото узбекско пристанище в южната част на Аралско море. Сега, когато езерото се беше отдалечило няколкостотин километра на север, Муйнак се бе превърнал в изолирана точица цивилизация, която всъщност нямаше право да съществува. Някога център на процъфтяваща търговия, сега мястото беше на практика мъртво, а населението само частица от някогашното. Карайки край изоставени къщи и някогашни складове и магазини, Кабрило стигна до онова, което някога е било главният пристан. Кулокран на релси сякаш стоеше на стража до една дупка, обрасла с бурени, която някога е била пристанището.