Клайв Къслър - Мираж

– Спра, Нила, вървете обратно в кухнята – остро ги смъмри Мина Петровска.

Момичетата се позабавиха няколко секунди, което даде възможност на Кабрило да заговори. Той бръкна в раницата и извади две полуразтопени блокчета шоколад «Хърши». Силата на американската реклама беше стигнала дори до този далечен край, защото, щом разпознаха марката, очите на двете деца се ококориха до невъзможност.

– Може ли? – попита Хуан и веднага разбра, че проучването на Ерик Стоун, което откри, че Петровски има две дъщерички, се бе изплатило.

Натъжената вдовица се усмихна така, сякаш отдавна не беше използвала тези лицеви мускули.

– Разбира се. Благодаря ви.

Той подаде по едно блокче на децата, които му благодариха през рамо и бързо изчезнаха в кухнята. Независимо че беше поразтопен, Хуан знаеше, че скоро всяка молекула от десерта щеше да е изчезнала. Ако съществуваше шоколадов атом, например шокозий, и последният щеше да бъде облизан до чисто от станиола.

– Моля, седнете – покани го Мина. – да ви предложа ли чаша чай?

– Открих, че чаят дразни стомаха ми – отказа Хуан по заобиколен начин. Не искаше да затруднява жената, а да ѝ го каже направо вероятно щеше да бъде прието за грубост. – И току-що изпих цяла бутилка вода.

Мина кимна безизразно.

Аркин Камзин подаде на Кабрило пакет произведени в Пакистан цигари. Да откажеш цигара не беше израз на грубост, а признак на женственост. Надцаквайки го Кабрило извади пакет «Марлборо» – валута, универсална като златото. Извади една цигара за себе си и подаде на узбека пакета. Когато онзи си взе и понечи да му го върне, Кабрило махна с ръка. Подаръкът беше приет с лека усмивка от функционера, докато прибираше пакета в джоба на ризата си.

Кабрило остави цигарата да тлее между пръстите му, докато Камзин дърпаше дълбоко и издишваше през ноздрите.

След като приключиха с ритуалите на гостоприемството, мъжът се наведе и коремът му изскочи над колана на панталона.

– Вашият сътрудник малко мъгляво обясни причината, поради която искате да се срещнете с вдовицата на Карл.

Действителността още не беше станала ежедневие, защото Мина трепна при споменаването на думата.

– Защо е бил в Москва? – Хуан избегна отговора, задавайки въпрос.

– Проучвания – отговори Камзин.

– Какви?

– Технически проучвания на съветската система от канали. Голяма част от тази информация се съхранява в Москва.

Кабрило трябваше да рискува. Не знаеше дали Камзин е тук, за да защити вдовицата на своя служител или министерството, за което работеше, и без да сложи картите на масата, той и узбекът можеха с часове да си приказват.

– Мога ли да говоря откровено? – попита Хуан. Камзин махна с ръка и се облегна удобно на покрития с найлон диван. Той се разшумя като стар вестник. – Аз съм представител на канадска природозащитна организация. Ние смятаме, че съпругът на госпожа Петровска е бил убит преднамерено заради нещо, което е открил тук и проучвал в Москва.

Кабрило беше изиграл картата си. Сега беше ред на Камзин да завърши играта.

Той и Мина се спогледаха и Хуан на мига разбра, че тази възможност вече е била обсъждана и че най-вероятно е истина.

– Господин Смит, как така говорите толкова добре руски? – попита Камзин, когато отново погледна Председателя.

– Много ми се удават езиците – отговори му честно Кабрило. – Дайте ми няколко седмици и ще проговоря узбекски. – Това също беше истина.

– Но още не говорите езика ни?

– Не.

– Ще ви се доверя.

След това се обърна към Мина и няколко минути двамата разговаряха. Беше очевидно, че разговорът разстройва вдовицата. Неясни обаче оставаха тонът и намеренията на Камзин. Дали не ѝ казваше да си държи устата затворена и да разкара чужденеца от къщата, или може би я убеждаваше, че най-сетне имат съюзник, който вярва, че смъртта на нейния съпруг е всичко друго, но не и случайност?

Най-накрая Мина подхвана разговора.

– Не знаем какво е открил Карл. Няколко дни преди да замине за Москва, като част от задачата си проучваше дъното на езерото на север от тук. Върна се много развълнуван, но не поиска да ми каже какво е намерил, докато не потвърди откритието си.

– На мен също не пожела да каже – добави Аркин Камзин. – Обаче успя да ме убеди да му подпиша командировъчното. Карл си беше такъв. Имах му пълно доверие. Всеки, който прекара пет минути с него, би му се доверил.

– Колко на север? – попита Хуан.

След като Аралско море се беше свило до една четвърт от предишния си размер, сега между узбекската и казахстанската граница имаше десетки хиляди квадратни километри сухо дъно.