Клайв Къслър - Мираж

Това беше погрешно на толкова различни нива, че Хуан изпълзя обратно и отново се притисна в планшира. Юсуф стоеше под него и гледаше нагоре със здравото си око.

Куршумът улучи безпогрешно, откъсвайки конусообразно парче тъкан от врата му, така че главата се килна напред на гърдите, а след това още по-противно увисна, сякаш повече нищо не я държеше за тялото. Облак кръв се вдигна във въздуха, прочутата розова мъгла на снайперистите. Юсуф се стовари напред върху земята. Сякаш се беше отпуснал на колене, за да се помоли. Обаче с лице, заровено в прахоляка, нямаше да има молитви към Аллах. Беше умрял, преди да докосне земята.

В този момент се чу острият пукот на пушка и ехото от куршума, който мина през гърлото на узбека и със звън се сплеска в корабния корпус.

Секунда по-късно Хуан отново лежеше под открехнатата врата и всички съмнения бяха издухани от главата му. Премина от състояние на размисъл и анализи в режим на оцеляване за миг – толкова време му беше нужно да свърже звуково изстрела с картината пред очите си.

Намираше се в тясно пространство, не по-голямо от телефонна будка с желязна стълба, която водеше към мостика. Отгоре падаше слънчева светлина, подсказвайки му, че ще се вижда отдалеч, но тъй като нямаше друг избор, се качи. Слой пясък покриваше палубата, когато се изкачи на мостика. Повечето от приборите бяха задигнати, за да бъдат продадени за вторични суровини. Щурвала го нямаше, също и машинния телеграф и масата за карти. Каквото беше останало от месинговите части, бе почерняло и корозирало, а онова, което предположи, че е било ламперия от тиково дърво, сега представляваше тънък като хартия фурнир, почернял от годините.

Кабрило се присви ниско под големите отвори, гледащи към трите страни на мостика. Четвъртата стена беше гола, като се изключат няколко монтажни скоби, които може би бяха крепили пожарогасител или други принадлежности. В нея имаше врата, която водеше към кърмата. Хуан изпълзя до нея и надникна в коридора отзад. Той също беше покрит с ламперия от избеляло дърво и по палубата се виждаха оцелели парчета от килима, закрепени за ръба, където стената се срещаше с пода. Един метър нататък коридорът свършваше в пясък, който се извисяваше до тавана.

Беше попаднал в капан.

Върна се обратно в мостика и внимателно надникна през един от зеещите без стъкла прозорци с надеждата, че ще забележи стрелеца. На два сантиметра от главата му се заби куршум и прониза метала с такава лекота, сякаш беше платно. Четири пропускащи светлина дупки се появиха на мястото, където Хуан беше клечал само преди секунди. Четири малки гейзерчета прах се вдигнаха от пода до проснатото му тяло. Той се плъзна настрана, знаейки, че снайперистът не може да го види, защото сигурно беше на позиция по склона на близкия остров, макар да не беше ясно къде точно.

Друга поредица изстрели разтърси мостика, пробивайки дупки в изтънялата ламарина, защото стрелецът се надяваше по случайност да улучи плячката си. Хуан се бе свил близо до предната стена в ъгъла, където беше колоната, която предлагаше по-добра защита. Горещият въздух на мостика се насити с прах, вдиган от куршумите, които разораваха пода.

Стоеше неподвижно, без да обмисля причината за опасното положение, в което се намира. Това щеше да стане по-късно. Сега единственото, което го занимаваше, беше да оцелее. Куршумите долитаха откъм левия борд на кораба, така че можеше да се прехвърли през прозореца на десния борд и да се скрие зад корабния корпус. Обаче двеста метра открита пустиня го отделяха от джипа. В мига, когато се покажеше иззад закрилата на кораба, стрелецът щеше да го гръмне.

Нямаше нищо, което да използва за отвличане на вниманието на снайпериста. Раницата му беше в уазката, а изкуственият крак беше най-обикновен модел, защото бе решил, че рискът да внесе оръжие през московското летище не си заслужава.

Смяташе да изчака другия до падането на нощта. Кабрило беше отличен стрелец, но му липсваше специалното обучение на снайперистите. От разговори с Франклин Линкълн, бившия тюлен, снайпериста на Корпорацията, знаеше, че умелият стрелец може да остане неподвижен на позицията си с дни. Мъжът там горе нямаше просто да си вдигне чукалата, а в термалния оптически мерник тялото на Хуан щеше да изглежда като изпаряващо се привидение на фона на тъмната пустиня. Във всеки случай щеше да го гръмне по-лесно през нощта, отколкото през деня.