Клайв Къслър - Мираж

Стрелецът беше избягал някъде и Кабрило трябваше да разбере къде. Обаче засега нищо не подсказваше, че е бил прав в предположенията си. Въоръжените моряци бяха рядкост, но не и нещо нечувано. Може би човекът беше гледал много екшън филми и затова успя да разпознае гранатата.

Вратата го изведе в коридор с няколко врати. Това сигурно бяха каютите на офицерите. Една от вратите се отвори рязко и обитателят, вероятно вдигнат по тревога от шумотевицата, изскочи по боксерки, но с оръжие в ръката. Хуан не му даде възможност да го използва. Заби по един куршум в раменете на китайския офицер. Това беше достатъчно да го извади от строя за битката, но не и да го убие. Не искаше да използва смъртоносна сила, докато не получи доказателства, че предположението му е вярно.

Стигна до друга стълба и използва последната си шумова граната, продължавайки да тича надолу, докато шумът още ечеше из кораба. По пода видя капчици кръв. Значи все пак беше улучил стрелеца и сега следата, оставена от него, щеше да го отведе до целта.

В края на стълбата имаше друг сив метален коридор, по тавана му се точеха кабели и тръби. Кръвта изглеждаше черна на недостатъчното осветление, но стигаше, за да следва следата. Тя продължаваше през вратата вдясно от него. Кабрило се спря, главата му се замая.

Беше сбъркал. Ужасна грешка.

Редици лимузини бяха подредени една над друга спретнато като в многоетажен паркинг на някое летище. Простираха се, докъдето виждаха очите му. Бяха представени всички цветове на дъгата и макар да бяха прашни, блестяха като диаманти в иначе влажния трюм на напълно законния автоферибот. Бяха превзели на абордаж невинен кораб, а Хуан бе прострелял двама невинни моряци.

Поражението и вината бяха съкрушителни.

Точно посягаше към микрофона, за да каже на останалите, че са сбъркали, когато разпозна емблемите върху капаците на колите. За миг сякаш се озова отново в Узбекистан с възрастния Юсуф и гледаха в колата, в която брат му беше умрял при потъването на ферибота. Подобно на онези ръждясали останки, тези автомобили също имаха емблема с формата на викингски кораб, която след връщането си от Аралско море Хуан беше проверил. Това бяха руски автомобили. «Лада». Гумите им бяха спаднали. Значението на това откритие беше огромно и неговото уважение към руските военни плановици порасна още малко.

Кабрило отново се втурна по следите на ранения моряк.

За да може в случай на война със Съединените щати да използват съветския невидим кораб, той трябваше да стои през цялото време близо до бойната група на самолетоносача. Самолетоносачите бяха разположени по цял свят и за да могат да ги следват, без да будят подозрение, руснаците бяха маскирали помощните си кораби като автофериботи, като бяха изпипали камуфлажа дотам, че да ги натоварят с известната руска кола – вездесъщата «Лада». Взели бяха мерки срещу евентуална поява на митнически инспектори на борда. Колите бяха прашни, а гумите им спаднали, защото бяха тук от рухването на Съветския съюз. Нито Кенин, нито китайците си бяха направили труда да ги разтоварят.

Кървавата следа го доведе до една виеща се автомобилна рампа. Той забави крачка, за да надникне в следващата автомобилна палуба. Още лади със спаднали гуми. Дългите години бяха оставили по някои от тях ръждиви петна. Пистолетен куршум отскочи от тръбата, която минаваше близо до главата му, и парченце отчупен метал го парна по слепоочието. По брадичката му се стече вадичка кръв. Той изстреля останалите в пълнителя патрони, пръскайки стъкла и запращайки късчета ламарина на всички страни, а стрелецът трябваше да се хвърли зад една от ладите. Огневата мощ на Хуан беше достатъчна да го извади от равновесие и да го накара да побегне.

Кабрило не искаше да убива човека. Искаше онзи просто да продължи да бяга и да му покаже как се влиза в тайните места на кораба, онези, които както на «Орегон» митническите инспектори никога не виждаха.

Смени пълнителя на автомата в движение, слушайки по радиовръзката, как Мак Ди и Еди координират събирането на останалата част от екипажа на едно място.

Стрелецът се спусна още една палуба, преди да поеме право назад към кърмата. Хуан остана по дирите му като хрътка, като го пусна да отмине достатъчно напред, за да не се чувства задължен да спира и да стреля по него, за да го забави. Най-накрая го видя да се спира пред врата, която му се стори като последната водонепроницаема преграда преди кърмата. Сега би трябвало да са точно над винта и Хуан би трябвало да усеща вибрациите от въртенето през подметките на военните си обувки. Той стрелна бърз поглед към носа.