Клайв Къслър - Мираж

– На позиция сме и ви очакваме – намеси се Хенли.

– Добре, Макс. Аз и Юрий ще бъдем на мястото след около час.

– Няма да гасим светлините, преди да дойдете.

Хуан потупа по седалката и Бородин я обкрачи, за да седне зад него. За гърба на арктическия му костюм бяха защити две ръкохватки, за да се държи за тях, спестявайки на двамата мъже унижението руснакът да трябва да го прегръща през кръста. Хуан можеше да включи каската на Бородин в интеркома на снегомобила, но тогава щеше да пропусне възможно обаждане от «Орегон», откъдето следяха както безпилотника «Камов», така и големия хеликоптер МИЛ, който разгорещено го преследваше.

Снегомобилът ускори като ракета и излетя от боровата горичка като подплашен елен. След минута вече хвърчаха по снежната покривка. Заради специалното окачване и отопляемите седалки возенето беше твърде удобно. Дълбокият вътрешен студ, който Кабрило беше понесъл, скоро се замени с достатъчно топлина и се наложи да намали отоплението. Треперенето и подскачането на шейната, която цепеше снега, почти не се усещаха, а воят на двутактовия двигател се заглушаваше от каските.

Ако не беше фактът, че скоро въоръжен руски хеликоптер ще ги преследва, Хуан щеше да се наслади на пътуването.

Минаха само петнайсет минути от тръгването им, когато се обади Макс, за да докладва, че техният хеликоптер е свален и че камерите му са оцелели достатъчно дълго, за да установят, че руснаците са разбрали, че е безпилотник.

Кабрило изруга под нос. Беше се надявал на половин час или повече. Хеликоптерът на затвора трябва да е бил в бойна готовност, щом успя да настигне толкова бързо техния безпилотник. Сега ще започне да кръстосва и някой от пилотите с остър поглед, ще забележи следите от снегомобила като белег по девствената снежна покривка.

Хуан намали само колкото да се обърне с леко отворен визьор и да каже на Юрий:

– По петите ни са.

Бородин схвана опасността и потупа Хуан по гърба в потвърждение, че е разбрал.

Сега се надбягваха не само с хеликоптера, който ги търсеше, но и със залязващото слънце. МИЛ без съмнение разполагаше с прожектори и веднъж само да попаднат на тяхната следа, щяха да я осветяват, докато не ги докопат. От друга страна, Хуан не можеше да пусне фара на линкса, защото това щеше да е единствената светлина в иначе необитаемата пустош и ако преследващият ги хеликоптер я забележи, можеше да ги настигне много бързо. Не смееше да намали скоростта и се наруга, че беше избрал затъмнен визьор. Едва виждаше белия сняг през тъмната пластмаса.

Когато се стъмни твърде много, реши, че може да опита да кара с вдигнат визьор. Вятърът заби хиляди кинжали дълбоко в очните му ябълки и той бързо го свали. Заради сълзите няколко секунди беше напълно сляп. Толкова по въпроса.

Просто трябваше да разчитат на неговите усет и рефлекси, докато се носеха по откритото поле.

Тук на сушата това не беше проблем, защото нямаше много препятствия. Но щом стигнеха до брега, трябваше да преодолеят няколко километра замръзнала и напукана водна повърхност, за да стигнат до «Орегон».

Продължиха да се носят напред, Юрий вкопчен в зашитите за костюма на Хуан ръкохватки, а той приведен над кормилото на снегомобила, докато слънцето се спускаше на западния хоризонт. А някъде на изток хеликоптерът със сигурност ги преследваше със стръвта, с която соколът търси плячка.

Бързо наближаваха брега и навлязоха в район с разпръснати ледени могилки и пукнатини в леда – терен, който изглеждаше непреодолим. Хуан бе принуден да намали и колкото и да болеше, трябваше да вдигне визьора. Вече беше прекадено тъмно, за да вижда през затъмнения плексиглас, защото навън и без визьор вече трудно се виждаше.

Въпреки специалното окачване на снегомобила двамата мъже подскачаха на седалката като грах в тиган, докато машината се накланяше и отскачаше по ледените бабуни. Юрий бе принуден да пъхне ръце до лактите в ръкохватките на гърба на Хуан и да стиска с бедра седалката, сякаш се опитва да обязди див мустанг. Въпреки това беше достатъчно спокоен, за да оглежда небето, давайки така възможност на Председателя напълно да се съсредоточи върху управлението. Една необичайно ярка звезда привлече вниманието му и той с учудване се вторачи в нея.

Беше студувал толкова дълго – в затворническата килия никога не ставаше по-топло от десет градуса, правейки спането почти невъзможно, а сега отопленият екип и парното на седалката притъпяваха сетивата му почти до загуба на съзнание. Само друсането го държеше буден. В деня, когато го арестуваха, се намираше в апартамент с площ хиляда и осемстотин квадратни метра и си посръбваше шампанско «Кристал» в компанията на бирманска проститутка. Последното му истинско физическо страдание бе по времето, когато беше призован във военния флот. Брежнев още беше генерален секретар на КПСС.