Клайв Къслър - Мираж

Тук нямаше да има парашути.

Уатанабе докладва по радиото за случилото се, молейки се и надявайки се, че не е станал свидетел на събитие, което може да въвлече любимата му Япония във война.

Въпреки уверенията в невинност, въпреки предложението да инспектират самолета на Уатанабе, за да се уверят, че той не е свалил двата самолета, китайците не искаха да се укротят. Продължаваха да настояват, че това е било предумишлена атака, и поискаха Япония да изтегли самолетите и корабите си от островите Дяою и веднъж завинаги да признае китайския суверенитет върху тях.

Китай започна да подготвя изпращането на по-голямата част от военния си флот в района, включително десантни кораби с повече от хиляда командоси на борда, за да завземат островите със сила.

Дипломатическите канали прегряха от опитите да се успокои положението, но никоя от страните не беше готова да отстъпи. Япония от своя страна също увеличи военния си контингент на място, докарвайки допълнително кораб на въздушна възглавница и десантници. Американският президент нямаше друг избор, освен да нареди самолетоносачът «Джон Стенис» и съпровождащите го кораби да се отправят за района. Също така подпали земята под краката на секретаря по отбраната, за да се погрижи повреденият самолетоносач

«Джордж Вашингтон» да се върне колкото може по-бързо в строя, независимо от мнението на адвокатите.

Ако американското присъствие не успееше да успокои двете страни през следващата седмица, третата Китайскояпонска война беше на път да избухне.

«Орегон» патрулираше по морския път, който водеше към островите, като неспокойна мечка в клетка. Носеше се напред-назад с включен на максимум радар, а екипажът беше в пълна готовност благодарение на кофеина и адреналина. Времето беше благоприятно и това им позволи да изстрелят безпилотници, за да разширят района на търсене. Хуан дори успя да убеди Лангстън Овърхолт да им бъде разрешен достъп до сателитните данни, макар че не разполагаха с експертните познания, които биха им позволили да анализират както трябва снимките с висока резолюция. За тази цел и те трябваше да разчитат на Националната служба за разузнаване – организация, по-потайна и от Агенцията за национална сигурност.

Кабрило седеше в командния център по джинси и тениска с дълги ръкави. Яздеше кротките вълни с лекотата на каубой, подкарал стадо през Мисури. Тялото му беше напълно приспособено към околната среда и извършваше нужните промени в позата подсъзнателно. Вграденият в подлакътника държател за чаши не оставаше празен. След третата чаша обаче Морис тайно започна да му сипва безкофеиново кафе. Вахтените се сменяха нормално, само Председателя оставаше неизменно на мястото си, сякаш се беше слял с интериора, потънал в мрачни мисли, макар че очите му неспокойно се стрелкаха от екран на екран. Проверяваше усилвателя на радара през рамото на вахтения и картините от безпилотниците над рамото на оператора. Екипажът не се дразнеше от непрекъснатото внимание на Кабрило, защото така се чувстваше по-сигурен. Щом той беше тук, нищо не можеше да се обърка.

Успяваше да поспи само когато корабът беше в далечния край на квадранта, където патрулираха и имаше най-малка вероятност да попаднат на невидимия кораб. Не си правеше труда да ляга в леглото си, а подремваше на дивана в кабинета, придърпвайки върху себе си вълнено одеялце, спасено от пожара на «Нормандия» през 1942 г. в нюйоркското пристанище. След няколко часа сън ставаше и използваше ритуала на бръсненето, за да убеди изтощеното си тяло, че е получило достатъчно почивка. След това отново се озоваваше в командния център, където неспокойно обикаляше точно както правеше неговият кораб.

Кабрило се беше върнал от кратка дрямка, когато нещо на екрана на радара привлече погледа му. Кораб. Което не беше изненадващо. Макар облаците на войната да се сгъстяваха, оттук минаваха оживени плавателни пътища и това щеше да остане непроменено, докато не започне стрелбата. Хали Касим беше на вахта като офицер по комуникациите и оператор на радара.

– Хали, обектът на север от нас. На какво разстояние е?

– Плюс-минус петдесет мили.

– Откога е в нашия обхват?

Касим набра някаква команда на клавиатурата си.

– Горе-долу от двайсет минути.

Кабрило направи някои изчисления наум, използвайки обхвата на радара и скоростта и курса на «Орегон».

– Движи се с по-малко от три възела. Не ти ли се струва странно?