Клайв Къслър - Мираж

Инспекцията мина добре. От центъра бяха консервирали подводницата както трябва и редовно я бяха проверявали. Акумулаторите можеха да бъдат заредени, но Макс вече знаеше, че трябва да бъдат сменени. Има неща, които човек не бива да купува използвани. На борда на кораба имаха нови. Електронните и механични системи работеха и той не откри корозия или повреда по някой от хидравличните маркучи. Единственият проблем, който установи, беше, че механичната ръка в края на манипулатора не работи както трябва. За Макс щеше да е лесно да я оправи, но той си затрая, за да може да смъкне цената с още няколко хилядарки.

Когато пристигна «Орегон», привлече вниманието на стотици студенти. Те зяпаха масивния плавателен съд, който запушваше гледката им към залива и открития океан отвъд. Макс беше уредил идването на митнически инспектор от Тайпе и той разписа товарителницата.

За радост на зрителите Хуан, облечен като стар морски вълк, обслужваше пулта за управление на палубния кран. Моряците прекараха въжетата под деветметровия корпус на подводницата и час след тяхното пристигане тя лежеше напряко върху предния трюм и корабът беше готов за отплаване. За да запази маскировката си на посредник, Макс щеше да замине за Тайпе с кола.

Тайванската столица се издигаше на северния нос на острова и за четиринайсет часа можеха да стигнат до там. Обаче Кабрило отклони «Орегон» от обичайните морски пътища както за крайбрежните плавателни съдове, така и за онези, които пресичаха Тихия океан на път за Америка. Освен това се нуждаеше от покривалото на мрака. Кораб, който използва миниподводница, не беше нещо необичайно. Обаче кораб, който отплава, зарязвайки миниподводница, без да я извади от водата, щеше да събуди подозрения.

Тъй като новият «Номад» не беше минал изпитания, Хуан не разреши никому да се потопи за първи път с него. През времето, когато плаваха към усамотено място в океана, техниците бяха сменили акумулаторите и закачили към корпуса надуваеми фендери, в случай че подводницата откаже да реагира на неговите команди. Освен това го придружаваха водолази, а районът на гмуркане бе осветен с мощни надводни и подводни прожектори.

След като беше спусната във водата и куката на въжето откачена, Хуан започна бавно да пълни баластните цистерни. Точно когато морето вече се беше сключило над него, ги продуха с въздух за проба и изплава бързо като играчка във ваната.

След това започна отново да се потапя, спускайки се покрай стоманения борд на «Орегон», мина под кила и застана в лунния басейн. Там екипажът закрепи отново крановото въже за халката на подводницата и след няколко минути тя беше прибрана на безопасно място в новия ѝ дом, а Кабрило се отправи към трапезарията за късна вечеря.

Направи му впечатление, че аспержите, които му поднесоха, бяха от консерва. Беше хубаво, че скоро ще застанат на котвено място за по-дълго време. Всичките пресни провизии бяха свършили и когато попита, келнерът отговори, че са останали само три не много популярни вида сладолед.

Тази нощ Хуан не можа да спи и това нямаше нищо общо с пресните продукти или сладоледа с карамел. Нещо подсъзнателно го гризеше, някаква мисъл, която го пронизваше, но не можеше да се оформи. Изтощението му пречеше да я оплоди с бисер като седефената мида, която превръща зрънцето пясък в перла. В полунощ се предаде на безсънието и стана от леглото. Сложи си протезата и облече дрехите, които беше съблякъл само преди час и половина.

Нямаше настроение за питие и не виждаше смисъл да седи сам в каютата си. Джулия Хъксли беше от онази забележителна порода хора, която се нуждае само от няколко часа сън на нощ. Потърси я и я откри не в каютата, а долу в медицинския отсек. Беше в интернет като част от услуга, която предлага консултации на хора с медицински проблеми, които нямат достъп до лекари.

– Ей, Хуан, не можеш да спиш ли? – поздрави го тя, когато той се спря на прага на кабинета ѝ, встрани до приемната. Той представляваше малка кабинка, в която имаше място само за бюрото и посетителски стол. Едната стена беше покрита с рамкирани дипломи и награди. Веднъж му беше признала, че тази «стена на егото» е по-скоро за пациентите, отколкото за нея. Виждали колко е ерудирана и се успокоявали.

– Майстор си на очевидното – усмихна се Хуан и се отпусна на стола за посетители.

– Сега свършвам – каза тя. – Имам един младеж от Фиджи, който според мен има херпес зостер. – В продължение на няколко минути тя и пациентът ѝ си чатиха. – Е, свърших. Горкото момче – предстоят му тежки мигове. Добре, а теб какво те мъчи?